Избори 2024
Писателят Добри Божилов е кандидат с:
Бюлетина 4, Преференция 117 - за Европейския парламент
Бюлетина 4 - за НС
Коалиция "Ние, Гражданите"

5.Белградските жрици...

-Знаеш ли, че и до ден днешен, Белград е бил повече време Български, отколкото сръбски град… - каза Иван, докато джипът се клатушкаше по третокласните пътища на някогашна Сърбия. Имаха свободен канал от местния феодал, за което бяха платили щедро. Но и феодалите не бяха това което трябваше и по пътищата бе опасно. Джипът бе брониран, но срещу РПГ не те спасява, освен ако не си в танк. Затова не само разчитаха на разрешението на Степанович - както се казваше велможата, но и избраха маршрут вече проучен от службите. Проучен означаваше, че в последните осем минавания не бе имало проблеми. Минаването преди първото от тия осем, струва цял БТР, плюс двама тежко ранени. Късметът бе, че не бяха от българите, а от сръбския ескорт. Но сега ескорт нямаше.

-Това е иронична подигравка със сърбите, но е факт. - отвърна Янаки - Българите сме били твърде дълго по тези земи, за да са възможни всякакви шеги.
Белград бе столицата на сръбското правителство, или каквото бе останало от него. Всъщност, президентът на Сърбия бе просто кмет на Белград. Затова бяха слели двата поста. Градът бе относително мирен, като дори имаше ток по 2-3 часа на ден. Основният му икономически ресурс бе паразитирането върху река Дунав, по която ежедневно минаваха стотици бежанци - към България, и после надолу - към Турция, Израел и Египет. Сърбите прибираха солидни рушвети, но все пак това бе най-евтиният маршрут. Основно защото добрали се до България, оттам през цялата и територия минаваха безплатно, и дори ги охраняваха.
Живков бе измислил начин да се справи с мигрантите. Не им вземаше и стотинка, но само на онези, които официално се регистрират и обещаят да напуснат страната. Останалите попадаха в ръцете на мафията, която ги дереше като сърбите. Така стана по-изгодно да се регистрираш, и спокойно да минеш, отколкото да се криеш. Криенето беше за тия дето искаха да останат в България. Не че нямаше такива, но цената на мутренския откуп бе станала твърде висока - още една схема, с която диктаторът поддържаше държавата чиста, въпреки че бе на кръстопът. А някакви малки пари оставаха все пак - из магазините и хостелите, където преспиваха бягащите.
Понякога, рядко разбира се, имаше и пътници в обратна посока - към разпаднала се и анархистична Европа. Но със сигурност не бяха анархисти. Анархистите мечтаят за анархия, но за да избягат от нея… Белград бе просто пътят към Виена. Където ток изобщо нямаше вече, но властите още говореха немски, и там бе нещо като разпределителен център за бягащите от Федералната някога република.
-Белград е в най-изпадналото състояние в цялата си история. Не е български, но и сръбски не е бил никога такава клоака като сега… - каза Янаки.
-Май си бил скоро там, мислех че аз водя…
-Налага се да ходя навсякъде. Особено на Балканите - без граници, постоянно…
-Балканите без граници - една мечта от векове, накрая се осъществи…
-Иронично, нали. Изпълни се и друга българска мечта - отново да сме най-великата сила на полуострова.
-Да, не очакваше никой, че и Третата държава ще има такъв момент. Случи се, макар и с лошо… - каза Иван.
-То не знаем дали и преди не и било така. От времето на Крум и Симеон има малко записана история. А втората империя на Асеневци - тя е във време на хаос - разруха на Източния Рим, Латинска империя, рицари, и всякакви местни велможи като независими. За народа едва ли е било щастливо…
-Но България е внасяла стабилност…
-Като сега… - подсмихна се Янаки…
-Да, като сега…
Колата влезе в една по-дълбока дупка. За малко да си ударят главите в тавана. Коланите ги опазиха.
-Та за Белград бях започнал… - продължи след това Янаки  - това е дъното на Вселената. Ще намериш всяка измет там. А някогашните фолк-икони са вече проститутки…
-Чак толкова информиран не съм, но е озадачаващо. Проститутки?
-Да, деветдесет процента. Дори ги рекламират като такива - продават ги по-скъпо сводниците. Които пък до един са албанци.
-Албанци? В Белград?
-Ами те си бяха мафия и преди кризата. Сега без държавност, тия хора най-добре виреят. Всъщност в албанските гета бягат и доста сърби - по-сигурно е, не посягат на всичко на хората.
-Сърбите бяха такива шовинисти. Запалиха свирепа война заради земи, та и заради Косово. А сега - албанци в Белград… И продават сръбските певици…
-Бизнес, реалност при анархия. И никоя от тия не е заставена. Сами ходят при албанците. Дори водят и по-млади нови певици…
-Те “певици” ли ги наричат вече…?
-Ами така се получи - така ги наричат. По-престижно е.
-А пеят ли?
-Някои могат и да пеят…
Иван се засмя:
-Значи певица вече значи жрица на ласките, а някои могат и да пеят…
-Горе-долу…
-Абе като те слушам, това новият Бай Тошо дето направи при нас, май бая добре сме си…
-Мисля, че ако продължава като сега, хаосът ще обхване целия свят. И тогава ще станем по-добре и от САЩ и Русия, дето още са държави. Тая европейската зараза на разпада се разпространява…
-А ние се готвим да произвеждаме “Мерцедес”...
Този път Янаки се ухили.
Пътят бе сравнително здрав. Още отпреди войната, сръбските пътища бяха по-добре от българските, макар и построени с по-малко пари - ефектът на корупцията. Сега нещата бяха започнали да се обръщат, благодарение на намалението на корупцията в България - поради диктатурата, и поради изобщо липсата на еврофондове. Но и поради липсата изобщо на държава в Сърбия. Вече българските пътища бяха по-добри.
Но този, по който вървяха, бе сравнително запазен. Вероятно защото не го ползваха за танкове, БТР-и и самоходни гаубици, които разриваха всичко. Някои сръбски пътища - някога магистрали, вече бяха без асфалт - изринат до пръстта отдолу. През зимата ставаха на непроходима кал.
С упадъка на автомобилните артерии, бяха започнали да се връщат конете. По-гъвкави бяха и не изискваха равно.
Стигнаха в Белград привечер. Това бе успех, защото всяка допълнителна нощ, която останеш на открито, си бе драстично увеличен риск. Влязоха сравнително евтино - само на трима полицаи дадоха подкуп. Доенето на всеки чужденец бе основен приход в разпадналите се европейски градове, а сърбите бяха сред най-усърдните. Но преди да влязат, се предрешиха на гърци - че ако научеха да са българи, щяха да ги доят повече. Българите - с единствена запазена полу-държава, между Русия и Атлантика, ги брояха за “богаташите” на континента. И като всеки богаташ, във всеки един исторически момент, подлежаха да на изтръскване максимално.
Гърците - наобратно - като едни от най-окаяните, дори ги жалеха.
Въпреки, че влязоха като клети елини, отседнаха в един от най-скъпите белградски хотели. То скъпите хотели бяха единственото място, на което изобщо можеше да отседнеш сравнително нормално. Те бяха еквивалент на някогашните еднозвездни - не много чисто, рядко перяха чаршафите, поради честа липса на вода, и ток имаше от време на време. Но поне вратите се заключваха добре и кражбите вътре в самите стаи бяха минимални. Отвън пред портите стояха едни яки момчета и се грижеха за сигурността на гостите.
Както и си беше традиция в скъпите хотели, които бяха и най-големите вертепи, стаите не бяха празни. Вътре ги чакаше направо на леглото по една изрисувана с гримове като в комикс сръбкиня. Приемаше се, че богатият клиент има право на пълно обслужване. И в интерес на истината, почти никой не отказваше тази екстра. Напротив - след дълго пътуване, някои се нахвърляха на проститутките още с влизането. Във време на мизерия и упадък, хотелите не можеха да осигурят традиционните услуги, необходими за отдих, защото те бяха скъпи. Но осигуряваха нетрадиционни, които бяха евтини - в тия времена човешката плът бе едно от най-евтините неща. И то не само с цел сладострастие, а и за всичко - за работно месо, побоища, дори за локалните войни. Оръжията бяха все по-кът, също автомобилите, а особено - горивото. Затова бе по-евтино да воюваш като пратиш 100 души с ножове и колове, отколкото десет - с автомати.
И Иван, и Янаки изгониха проститутките. Не им бе до това сега. Което не значи, че не си бяха платили за тях. Отстъпка от цената не получиха.
Имаха по-важната работа - среща с местен трафикант, за който се знаеше че работи с немци.
Казваше се Драгович. Бе един малък, хилав, с мустачки - точно обратното на идеала за голям, снажен и смел сърбин. Но във война не винаги привидно най-доброто се оказваше на върха. Понякога други качества изплуваха. Така сега Драгович - комуто всеки би се подигравал в други времена, бе начело на организация от над сто души, поне половината от които големи, снажни и смели горили.
Усетил парите в тях, което се доказа от подкупите, дадени за да стигнат до него, той прояви щедрост - почерпи ги с истинско, чисто и добре сготвено месо, както и с петнайсетгодишно вино.
Като оглеждаше бутилката, Янаки каза на сръбски - знаеше и този език:
-Това вино е отпреди Падането…- използва думата, с която в Европа се описваше краят на цивилизования характер на тази част от планетата.
-Да, имам малко запаси. В България правеха добро вино тогава. И беше евтино. - каза сърбинът - Един наш мафиот беше купил двайсет тона, за да го бутилира и изнася в Германия. Хаосът остави бъчвите цели. Сега са мои.
-Значи от бъчва ни сипваш, бутилката не е истинска… - попита Иван.
-Истинска е - и виното, и етикетът са петнайсетгодишни…
-Догодина ще станат шестнайсетгодишни…
-Да, етикетът остарява с виното…
-Можеш да направиш доста пари от тия бъчви. Да избягаш после - в Русия, САЩ, или дори в България…
-Млад съм още, защо се пенсионирам? А и тук ми е бизнесът. Ще спечеля ли и цент ако контрабандирам негри от Тексас в Аризона? - зададе въпрос с ясен отговор сърбинът.
-Съмнява ме… - отвърна Янаки.
-Виждаш ли, човек си има умения в някакъв занаят, и го работи там, където е. Аз съм добър в трафика. Трафик има само в дупки като Европа. Не ми се ще да карам такси или да съм портиер на хотел в Москва.
-Ти това ли работи, преди войната? - попита Иван.
-И по-зле - бях боклукчия…
-Боклукчия в мир, цар във война… - усмихна се Янаки.
-Да живее войната и всички кръвопролития. Важното е цар Драгович да е добре… - допълни Иван.
-Каквото си е право, право си е… - усмихна се и сърбинът - Но по работа сте дошли. Гледам ви, не сте бедни, какво търсите…
Янаки се замисли за малко. Бяха се разбрали с Иван, той да се пазари.
-Трябват ни двайсет - двайсет и пет механици за коли. Ако може германци - че са по-добри.
Тези последните думи означаваха, че може да са и други, но ще платят повече, ако им намери немци.
-Автомеханици? Тази професия упада. Никой не ги търси. За какво са ви? - попита сърбинът.
-Ние всъщност сме от плантацията за маслини на кир Константин… - излъга Иван.
-Добър бизнес - как опази тия дръвчета, не знам. Но са златна мина… - коментира Драгович.
-Той си знае, нямаше да е “кир”, ако не знаеше що върши. Както ти нямаше да си “цар”... - поласка го Янаки.
-Маслините са голяма работа. Доста роби съм продал на тия плантации. Но искат здрави ръце, издръжливост на слънце и ниско образование. Предимно негри търсят. Германски авто-инженери не стават за берачи.
-Константинос има друга мисъл. Събрал е бая пара и ще отваря нов бизнес - в Гърция е пълно с изоставени счупени коли…
-Като навсякъде из Европа…
-Шефът ще отвори работилница. Ще събере трошките и от няколко от тях ще сглобява една. После ще ги ползва за плантацията, и ще ги продава на другите плантатори.
-Манифактура за коли?
-Нещо подобно…
-Значи възражда се все пак Европа… - възкликна сърбинът - Паднахме до дъното, вече нямаме заводи и роботи за производство. Но се появяват манифактури - като първпроходците някога.
-Май повтаряме историята… - каза Иван.
-Тя историята винаги се повтаря… - каза Драгович. Помисли малко и рече - Ще е трудна работа това, дето искате. Германците най-добре плащат и първи ги отпращаме на юг. Почти нямаме запаси из лагерите. Пълно е с поляци, италианци, чехи, дори шведи. Ама немците плащат добре - разглобяват каквото е останало от Германия, и го носят. А в Германия все още има доста работи. Цялата индустрия, дето бяха изградили след войната…
-Може и други да вземем, като няма германци… - изблъфира Янаки. Знаеше, че няма да вземат нищо друго, това бе просто предварителен разговор.
Но сърбинът не можеше да изпусне сделката. Трябваше само да си вдигне цената:
-Тук-там има някой немец. Ама чак авто-инженери - знам ли? Не ги записваме по професии. Ще падне търсене…
-Е, ако ти е много зор, брато, не се мори… Да не ти губим времето… - продължи блъфа Янаки.
-Абе губите ми времето, вярно е това. Ама ако не ви уредя, ще трябва да блъскате до Виена. Вашето време ще иде. И кир Константин ще е ядосан…
-И ще трябва да плати повече… - допълни Иван.
-Затова трябва да му намерим механици…
-Можем да изчакаме малко. Ако ще спестим пътя до Виена и тройни цени, ще почакаме… - каза Янаки.
-Не тройни! - каза сърбинът със свой блъф - Поне петорно ще платите там. Та и нагоре… Европейците се имат за повече стока от нас - балканците. Надменни са, въпреки че светът им свърши. Надменни и вдигат цената. Пет пъти повече, плюс разходите по транспорта и охраната…
-Виждам, че си честен търговец… - каза Янаки.
-В търговията - дори незаконната, ако не си честен, бързо свършваш… - философски каза Драгомир.
-То днес има ли законна търговия? - попита Иван - Кой пише законите…
Всички се изсмяха шумно. Сърбинът напълни отново чашите и отвори втора бутилка. Дали не искаше да ги опие.
-Ще намерим тия механици, обещавам ви. Цената ще е по-висока от за обикновен роб, но ще е по-ниска от Виена.
-Кир Константин е стиснат, но за добра стока ще плати. - каза Янаки.
-При Драгович лоша стока няма. Особено робите. Мигрантите - иди-дойди, всякакъв боклук минава. Минава и заминава. Ама робите остават и после клиентите ще се сърдят. А съседи сме с тях все пак…
Както и много други примитивни икономически правила, и робството бе започнало да се завръща. Роб бе някой, дето не можеше да стигне достатъчно на юг, и се озоваваше в ръцете на някой от феодалите. При липса на закон, законът бе думата на феодала, което позволяваше и хората отново да се превърнат в собственост.
Всъщност, в някои случаи, робите ставаха такива дори доброволно - някои господари осигуряваха добри условия и сигурност, и не товареха с много работа. Така бе по-изгодно да си роб, отколкото клет бежанец някъде из Северна Африка. Доброволно ставаха, надяваха се като се върнат държавите в Европа, те да отменят отново робството и да ги освободят.
Не всичко обаче бе така. Имаше и принудително поробени. За такива най-подходящи бяха хора със семейства, на които като им отделиш децата, не можеха да избягат. Евтина охрана.
Търговията с роби бе малка като цяло - не повече от един процент от бизнеса с мигранти. Но всеки роб носеше десет пъти повече пари. Затова и търговците с радост конвертираха наличните в лагерите им бежанци в роби, ако се появеше купувач.
-Ще е трудно… - повтори сърбинът - Ще е трудно, но мисля, че за сто и петдесет елънкойна на глава, ще ви намеря тия механици.
-Сто и петдесет? - възкликна Янаки - Кир Константин ще прати нас в плантациите, ако напазаруваме за тия пари…
-Е, те нали няма да са в плантациите? Манифактура ще правите. Значи там ще прати и вас… - лукаво каза сърбинът.
-Където и да ни прати, ако станем ние роби, не е сделка… - опонира Иван.
-Пазарите се добре, ама разберете ме - аз тия немци трудно ще ги намеря. Къде ти из белград двайсет механици?
-Двайсет и пет ако може…
-Още по-зле. Трудно ще е. А във Виена ще са по хиляда елънкойна и нагоре…
-Въпреки това, тази скръндза Константинос няма да го преглътне… - каза Янаки.
-Мога да сваля на сто и четиридесет. Но по-ниско - абсурд…
-Кирът няма да даде повече от осемдесет на глава. Ще трябва да храни и семействата им… - каза Янаки.
-Знам че не сте виновни, и не говоря с вас, а с гърка. Ама явно сделка не може да стане. Шефът ви е дал много ниска граница. Ако искате обиколете и другите търговци, ще видите…
-Абе, лошо нещо са шефовете, право си е това… - каза Иван, с което непряко обиди и Драговича, защото и той беше шеф някакъв - Имаме лимит на разходите. Не ни е дал толкова пари. Имаме две хиляди елънкойна само. И вътре влизат и другите разходи и транспортът. И да искаме, как да платим…
-Ще пропадне сделката… - съгласи се Янаки.
Сърбинът се замисли отново, после непреклонно каза:
-Не мога слезе под сто и четиридесет. Явно няма да има сделка. Но сте ми добри приятели, затова ще направя другото - ще намеря немците,  и ще ви ги покажа. Ако ги харесате, ще доложите на Константинос. Може да премисли.
-Ще хвърлиш време и пари за ги дириш, а ние може да не ги купим? - попита Янаки.
-Ще хвърля… - потвърди сърбинът. Те не му бяха никакви приятели, но той бе изкусен ласкател и знаеше да търгува.
-Ей това се вика добър човек! - каза Иван - Да не повярваш, че е търговец на роби и трафикант…
-Не си мислете, че като се набутам, после ще съм принуден да ви ги продам, за да избия поне парите. Сто и четиридесет си остава. А ако кир Константинос се откаже, ще ги продам на друг. Заедно с идеята му за манифактура за коли. Ще се намери и друг маслинен плантатор.
Това бе сериозна заплаха. Плантаторите се дебнеха едни други, със сигурност идеята би била продаваема. Силен аргумент в пазарлъка. Стига това реално да бе планът. Никой в разпаднала се Гърция нямаше подобни замисли.
Но договарянето си е договаряне, и трябва да покажеш на насрещната страна, че струва нещо. Да я похвалиш и приемеш заплахата:
-Кир Константин може да преглътне всеки загубен роб, но няма да преглътне да му откраднат идеята… - каза Янаки.
-Ако го направиш, пари няма да се жалят за убийците ти… - каза Иван.
-Убийци? Аз съм в Белград? Всички убийци ги знам. А те пазят чужденци да не влязат, че им взимат хляба. - каза сърбинът.
-Аз само казвам, че Константинос е отмъстителен. Може да не направим сделка с робите, да не се разберем за цената. Но ако идеята изтече заедно с механиците, ще си създадеш силен враг… - каза Иван.
-Такава заплаха чувам по една всяка седмица. Такъв е животът в тия дни. Не е като да си безметежен боклукчия…
Янаки се включи миролюбиво:
-Приятели, тук сме за бизнес, а не за заплахи. Нека видим първо робите. Може да са добри и кирът да направи отстъпка. Може да вдигне на сто елънкойна на глава.
-И при сто няма да има сделка… - каза сърбинът.
-Дай да видим първо стоката… - потвърди думите си Янаки.
Драгович се съгласи. Всички бяха наясно, че всичко това бе едно типично балканско наддаване и пазарене. Заплахите бяха част от него, макар рядко някоя да се осъществяваше. В повечето случаи се стигаше до сделка.
А Янаки и Иван си готвеха почвата не за отстъпки в цената, а за нещо по-различно - да откажат част от стоката. На тях не им трябваха всевъзможни механици, а само такива, работили в “Мерцедес”. Щяха да изберат само тях, и после под предлог високата цена, да откажат останалите. Сърбинът добре играеше с елънкойните, но те добре играеха с бройката, без дори да я споменават.
Две седмици отне издирването. През това време Драгович измисли поне четири различни усложнения, за да докаже трудността на задачата и обосноваността на разходите. Иван и Янаки имаха повече свободно време, но в едно пропаднало общество, то не е особена ценност - просто няма какво да правиш. Единствените смислени занимания са проститутките и дрогата. Но последната в последно време бе със сринато качество - основно защото вече го нямаше платежоспособното потребление на оядената средна класа. И бе игра на руска рулетка да се друсаш. Можеш да се отровиш за едното нищо. Така останаха само жените за купуване, но и те омръзват бързо, ако и да са сръбски красавици, които при други условия биха станали музикални икони.
Можеха да се обърнат към други търговци, но знаеха че няма смисъл. Само щяха да си загубят времето, а конкуренцията никак нямаше да намали цените. Напротив - бе възможно Драгович дори да ги вдигне, като санкция за заиграването със съперниците му. Бяха го проучили, и знаеха че го е правил. Вероятно не би се осмелил срещу пратеници на Живков - когото всички на Балканите уважаваха, и завиждаха на българите, но той не знаеше, че са хора на диктатора. Нито имаше как да научи.
Твърдо заложиха на него, от което последва дълго безвремие. По едно време Иван измисли интересно забавление - да отблъснеш налитащите като мухи жрици на ласките.
Оказа се, че огромно удоволствие носи да подмамиш някоя проститутка, да и изгубиш времето, и накрая да я отблъснеш. Тя остава без пари, и е една злобна жена, която е готова да впие дългите си нокти в шията ти. Как може готовата плячка да се отдръпне и да ме обиди - хем като жена, хем няма пари. Нормалните мъже не го правят.
Но Янаки и Иван не бяха нормални. Знаеха, че им предстоят много по-сериозни дни и това забавление с жриците им дойде съвсем добре.
Накрая и Драгович ги нахока. Стана, след като най-сетне бе изпълнил задачата и ги повика при него:
-Курвите в цял Белград ви разнасят. Разгонените гавази на Константин, дето не могли ни една до оправят. Не можели да вдигат…
-Това ли разнасят? - ухили се Иван - Женска злоба. Омръзнаха ни тия кучки и се забавлявахме с тях. Сега им остава да мъстят само със слухове.
-Каквито и да сте ги вършили, лоша слава натрупахте. Никоя няма да дойде при вас вече - когато и да се появите.
-Няма да погинем без Белградските проститутки… - каза Янаки.
-Абе не е живот без тях. Няма да има смисъл… - философски каза сърбинът.
-Да му мисли кир Константин… - каза Иван. И бе съвсем прав. Никой нямаше да ги запомни по имена, ако като неговите хора. И тъй като той нямаше нищо общо, то щеше да обере негативите, постигнати от съвсем други. Не бе изключено вестта да стигне до плантацията му, макар че в тия несигурни времена и информацията рисково пътуваше.
-Намерих ви двайсет и двама. Озорих се, но ги намерих. - каза Драгович и ги поведе пред редица строени като в арийска рота мъже. Бяха на различна възраст  - имаше и съвсем млади, имаше и един шейсет годишен.
-Поне една жена-инженерка не намери ли? - пошегува се Иван.
-Жените са рядка стока - най-бързо тях отпращаме. За тях и за децата първо се плаща, гледат да ги спасят. Жена задържи ли се в Белград, само за една професия става…
-И сигурно певиците ще я гледат на кръв…
-Може и да и пуснат кръв… - каза Драгович.
-Жесток свят… - констатира Янаки.
-Жесток, неизбежен… - съгласи се трафикантът и продължи - Дванайсет са със семейства. Ето ви жени…
-Ние искаме жени-механици, а не жени на механици…
-Ще накарате мъжете им да ги научат. Робите са длъжни да изпълняват.
-Абе ще чака кир Константин някой да се учи…
-Е, не щете жени вие - само приказвате. Ама тия роби са със семейства. Ще храните повече гърла, но ще имате гаранция. Другите са сами - ще трябва по-строга охрана, електронни гривни и бой. За да не бягат…
-И всички са автомобилни инженери? - попита Янаки.
-До един. Най-младият има пет години опит. Първо качество във всичко - гарантирано от Драгович.
-Добра работа… - каза Янаки.
Оглеждаха ги внимателно. Правеха се на загрижени купувачи. За всеки имаше написана папка - с пълно досие. Четяха внимателно, или поне се правеха, че четат.
По едно време, един от подредените се размърда. Гавазите го хванаха. Но той се разкрещя на смесица от немски, английски и сръбски - бе понаучил нещо, явно отдавно се бе задържал тук:
-Фюрерът рано или късно ще се върне, германците ще бъдем начело. И тогава боклуци като вас сърби и гърци, ще идете в концлагери. Да ви направи трудът свободни…
-Ти нещо голям нацист се извъди… - подигра му се Драгович, а гавазите му теглиха няколко шута - болезнени, но без да му нанасят телесни повреди - все пак стока бе.
-Нацизмът не е измислица, а лечение. Той се ражда винаги като германският народ е смазан. Тръпнете - неизбежно е, Хитлер е мъртъв, но нацизмът - не…
-Додето дойде новият фюрер, ти се поработиш здраво в плантацицията на кир Константинос… - каза Драгович.
-Аааа, той не ги обича нацистите Константинос. По-добре да не му го водим… - каза Иван -И без това не ни стигат парите, а ти отстъпки не правиш.
-Е, какви остъпки, видя колко зор беше всичко. Тия роби и сега са ми на загуба…
-Аз не съм роб, а ти си сръбско лайно, дето ще иде в ямата. Скоро… - провикна се германецът.
-Много устат тоя… - ядоса се Драгович - Я да му хвърлим един бой, докато е моя собственост още. Може и да му теглим ножа - какво толкова - още един роб. Ще го преживея.
-Абе остави човека… - каза Янаки - Ние сме виновни, няма да го колиш заради нас…
-Добре де, после ще го заколя. Ще го нанижа на сръбски кол…
-Стига глупости, Драго… - каза Иван - Давай работа да вършим.
-Вършете я де, избирайте…
Те всъщност отдавна бяха избрали. Имаше само трима, работили в “Мерцедес”. Те им трябваха, никой друг. Но как да изберат само тях.
-Скъпи са ти механиците. Чудим се. А и много устати. - каза Иван.
-Няма да са устати, ако им избием зъбите. Този проблем го забравете… - поддъжаше цената си сърбинът.
-Устати не устати, скъпи са. Не можем купи всички. - продължи Иван.
-Ясно де, избирайте. Търсите на осемдесет, тия са на сто и четиридесет. Можете половината да вземете.
-Отстъпка ли ще ни дадеш за половината? - попита Янаки.
-Не, вие ще бръкнете в резервите си, дето криете от мен… - отвърна Драгович.
-Абе, какви резерви… - промърмори Янаки.
-Винаги има резерви, гърците сте добри лъжци, ама ме не можете преметна… - убеден бе продавачът.
Двамата българи още известно време оглеждаха, после Янаки каза:
-Тая работа няма да стане. Добра е стоката, но много скъпа. Ще пиша на кира.
-Пиши, пиши. Напиши му, и че в Австрия са по хилядарка.
Българинът се отдалечи и включи “старлинка” си. Поне привидно. Реално не включи нищо. Направи се, че говори. След четвърт час се върна:
-Пропада работата. Кир Константинос не иска тия хора. Каза да заминем, ама не е за Виена, а за Сараево. Там имало няколко нови лагера.
-Сараево? Там са измамник до измамника. - каза Драгович - Лагерите са нови, няма единно ръководство, няма утвърдени бизнесмени, дето да държат на името си…
-Ама предлагат евтино… - каза Иван.
-Евтино? Няма евтини работи. Евтиното винаги е скъпо - поне това научихме от западняците.
-Те западняците нали видя докъде се докараха… - каза Янаки, и добави - Кирът беше много ядосан, но не напълно. Каза да му заведем трима, на каквато и да е цена. Ако свършат работа, и бизнесът продаде повече коли, може да се върнем за още.
-Да се върнете? Пътят до Гърция е опасен. Ще ви струва повече да обикаляте като препили с узо елини…
-Каквото каже кирът, това става. Имаме бюджет от четиристотин и петдесет елънкойна. Взимаме трима. И ще ни останат трийсет койна.
-Само за трима няма да ви дам остъпката. Плащате по сто и петдесет… - гневно каза Драгович. С такава сделка изобщо нямаше да му се вържат разходите от последните две седмици.
-Е, остави и нещо за нас де. И ти, и кирът ще ни уморите. Нека останат трийсетина и ние да видим живот… - каза Иван.
-Трийсетина? От моите пари? И то защото не уредихте нищо? За какво е тоя бакшиш…
-Ние не сме тук, за да ти уреждаме на теб нещо. Слуги на кира сме… - отвърна Янаки.
-Ами кирът да ви дава бакшиши тогава… - скастри ги сърбинът, с чувство на върховно превъзходство. Те всъщност това и целяха - да го задоволят с някаква суета.
-Добре де, ще ни оставиш гладни - това сте вие господарите. Нечестен е животът… - каза Иван. Подир което небрежно посочи трима от редицата - Ти, ти и ти… Тръгвайте.
“Небрежното” всъщност беше много внимателно подготвено. Взеха само “мерцедесарите”. Драгович изобщо не забеляза тази подробност. Едва ли дори я търсеше. За него всички бяха еднакви “глави добитък”.
Янаки се разплати през терминала си. Уговориха и транспорт - до Скопие. За него платиха още петдесет елънкойна. Там щели да ги посрещнат други хора на кир Константинос. А те трябваше да потеглят към Сараево.
-Ще запазя останалите още шест месеца. Сигурен съм, че ще се върнете. В Сараево е само боклук… - каза уверено Драгович.
-Абе като гледам какъв е стиснат Константинос, по-добре не чакай на него. Продай ако ти падне… - отвърна му Янаки.
Вечерта бяха отново в джипа, с пълен резервоар и пет допълнителни туби. Но пътят им само привидно хвана на юг. Скоро пое в истинската си посока - към Виена…

(Продължава скоро…)

Добри Божилов, Хир Дуло
12.11.2022