Барън Тръмп - нямащият още 30 години най-малък син на Дон, слезе от хеликоптера и незабавно сложи слънчевите си очила. В либийската пустиня бе горещо и светло дори в най-студения сезон. А американската база “Никсън” се намираше на около петстотин километра на юг от крайбрежението. Един средно голям оазис бе окупиран от около триста морски пехотинци. Това за Либия бе доста сериозна военна част, надминаваща възможностите на повечето племенни вождове. Откакто фамилията Кадафи се върна във властта, имаше либийска армия от около петдесет хиляди души, но вътрешно тя бе раздробена на подразделенията на отделните вождове. Самите те бяха станали “офицери”, но всеки държеше своето и не допускаше външни лица.
Първом дойдоха морските пехотинци, после доставиха един малък ядрен реактор, после построиха дълга два километра писта. Това бе сърцето на американското присъствие в тази страна, някога разсипана от война за свалянето на Кадафи, а сега - поддържана всячески в полза на сина му.
Идеята да назначат най-младия Тръмп за специален пратеник в Либия бе на държавния секретар. Байдън първоначално не я разбра, но после му казаха, че същото е правил Линкълн - поставял е политически противници във важни кресла, и така ги е приобщавал към себе си. Президентът не схвана напълно идеята, защото вече трудно схващаше каквото и да било. Но разбра напълно, че го сравняват с Линкълн и това бе достатъчно.
Тръмп-Старши се усети и първоначално беше против. Но преди да направи скандал, прозря че децата понякога правят точно обратното на казваното от родителите им. И не посмя да рискува да влоши положението като предизвика караница.
-Байдън иска да те подкупи и да разцепи семейството ни… - каза на сина си.
-Това ми е ясно. Завърших всичкото най-добро образование, което поиска от мен… - отвърна Барън, когото всички помнеха като малкия, облечен в костюмче по време на клетвата на баща му. Първата клетва. Така и не се стигна до втора, нито до нови избори.
-Хората се поддават, но ти си Тръмп. Ще бъдеш човек на Семейството в Администрацията, а не човек на Администрацията в Семейството.
-Разбира се, татко…
Специалният пратеник бе нещо малко повече от посланик и малко по-малко от заместник-секретар или министър. В Либия нямаше по-високопоставен американски представител, поне докато той бе там. Теоретично всички служби и военни части му бяха подчинени. Но при възможността всеки по всяко време да се обади във Вашингтон, статутът на посланици и и пратеници се бе променил. Всъщност, далеч преди кризата, мнозина се питаха защо изобщо са нужни посолства, след като ръководителите могат да си говорят директно. Накрая посолствата оцеляха, защото всички бяха наясно, че се ползват единствено за шпионски цели - нека всеки да има агенти в другите страни, в някакви разумни размери.
Доста проблеми го чакаха. Това бе първата му мисия като дипломат. Не бе мързеливо дете. Бе работил като студент, след това отслужи две години в армията. Изкара и три години във фабрика за леки стрелкови оръжия. Но в администрацията не бе имал никакъв опит. Първото му назначение бе направо за специален пратеник. Приличаше на политически парашутист, какъвто всъщност и беше…
Качи се в тежко бронираната машина и тръгна към Триполи. Кортежът бе с още два джипа, а отгоре летеше хеликоптер. Това бе най-безопасната комбинация. Ако се качеше направо на хеликоптера, можеха да го свалят. Но ако знаеха, че никой важен не лети на него, нямаше да стрелят изобщо. Из пустинята все още имаше племена, които не признаваха нито САЩ, нито Кадафи. Но тук винаги бе имало такива - бе в рамките на съвсем нормалното. И положението не можеше да се сравнява с хаоса в Европа.
Столицата на днешния Кадафи бе далеч от сравнение със столицата на баща му. Някога в нея нямаше престъпност, улиците бяха здрави и чисти, по тях вървяха почти само нови автомобили, защото народът бе богат. Муамар бе диктатор, но постигнал всичко за себе си, фактически ползваше парите основно за народа. Затова и бе успял да се задържи четиридесет и две години, и накрая го свалиха не либийците, а евро-американска военна намеса.
Триполи бе един светски град, с образование, здравеопазване и постоянно развитие. Единственото странно изглеждащо нещо бяха къщите без покриви. Едни такива недостроени - сякаш изоставени.
Но това бе просто възползване от разпоредбите на закона. Кадафи даваше на всяко младо семейство безсрочен заем, за да си построи собствен дом. И заемът започваше да се изплаща, след като “бъде поставен покривът на къщата”. Но ако нямаше покрив, заемът не се изплащаше. Така из Триполи бе пълно с фактически завършени къщи, с изолация на последния етаж, които просто нямаха покрив. А хората считаха заема за държавна помощ, която не трябва да връщат. Тази особеност на либийската архитектура бе типична за града, и се бе превърнала в част от чара му.
Интересно, дали Кадафи би могъл да промени закона, и да позволи на хората да сложат покриви, а вместо това да въведе друго условие - например заемът се плаща, когато на входната врата се постави ключалка. С оглед на нулевата престъпност, хората биха могли и така да се освободят от плащането на дълговете си…
Но всичко това бе далечно минало.
Първо войната с Кадафи доведе до разпад на Либия. Племената - с които той така добре се разбираше, се разбягаха и сбиха помежду си. Кадафи бе уникален балансьор, и въпреки че не бе от най-голямото племе, а от второто, бе успял да стане лидер и да въдвори мир. След него - всеки седна на един петролен кладенец, добиваше каквото може, обръщаше го в оръжие и воюваше с останалите.
И така до ескалацията на войната в Украйна и процесите на разпад в Европа. Това напълно извади от уравнението европейските псевдо-велики сили, които поддържаха разлома в Либия - бе им изгодно там изобщо държава да няма, за да получават евтин петрол, доставян често контрабандно, и да продават оръжие. Отклони се вниманието и на САЩ, които имаха нова основна задача - да поддържат Зеленски. Самата Русия също изтегли контингента си. Това позволи на Сейф Ал Ислам да обедини част от племената около себе си, и да се възцари в Триполи. За пръв път от много години се появи единна власт. Но тя бе доста по-слаба от тази на баща му - част от сделката по издигането бе да остави някои вождове не по-малко свободни от по времето на анархията.
Основната причина да не може да се повтори златната ера на “полковника” обаче бе изчезването на основен потребител на либийския нефт, в лицето на Европа. В Либия започна да се въвежда някакъв ред, точно когато редът взе да изчезва от Европа. Еврото колабира, а заедно с него и икономиката. Потреблението на петрол се срина, защото ЕС представляваше около една четвърт от цялата световна стопанска система. Срутването му срути и доста предприятия извън ЕС, които разчитаха на пазара му. Така и целите на нефта паднаха, с което и хипотетична надежда единна Либия да възстанови най-добрите си времена.
Бензинът бе почти безплатен в тази страна, но всичко друго много бавно се възстановяваше.
И така - докато се появиха талазите от бежанци.
Някога те вървяха от Африка, през Либия, нагоре към Италия и Европа. Сега същите трафиканти просто обърнаха посоката на корабите и лодките, и вървяха от Европа, през Италия, надолу до Либия. Европейците не бяха араби, и не можеха да преминат пустинята. Страхуваха се от нея. Така морето от мигранти започна да се събира в Северна Африка - основно при Кадафи.
Което изправи на нокти крехката му икономика, и той стана изключително зависим от помощите от САЩ. В момента като обща сума, тези пари бяха повече от приходите от петрола.
И тъй като във всяко арабско общество, корупцията бе интегрална част от съществуването му, то САЩ трябваше да приемат, че значителна част от тези долари ще бъдат откраднати. Раздаването и приемането на рушвети бе нещо като събирането на държавни такси в западните страни. Но таксите отиваха не в общ бюджет, а в джоба на служителите. Те от това се хранеха, а заплатите им бяха нищожни. Нещо от типа на келнерите в ресторант, които почти нямаха официална надница, а разчитаха на бакшиши. Без корупцията, арабската управленска система не би могла да съществува, и това бе така дълго преди настоящата криза. Подкупите следваше да се възприемат като “административен разход”. Което никак не можеше да ги направи официално приемливи за тоя дето осигуряваше парите - американският данъкоплатец.
Именно той осигуряваше и статута на почти махараджа на всеки пратеник на Вашингтон. Посрещан винаги като Господ, без да се скъпи никакъв лукс или излишество, въпреки бедността на тия извън двореца. Най-елитните части, строени в шпалир, и лично диктаторът те посреща на входа.
Заради съпротивата в Конгреса, семейство Тръмп не бе долюбвано в Либия, но сега като човекът, който държеше кранчето, младият Барън се превърна в приятел и най-обичан човек. Може би не изцяло за народа, но със сигурност - безкрайно обичан от елита.
Някога, след американските бомбардировки през осемдесетте, старият Кадафи се бе изнесъл да живее в палатка в пустинята. Но сега синът му отново се бе нанесъл в луксозен дворец - нищо необичайно из арабския свят, където контрастите се приемаха за нормални, и дори - за част от изграждането на държавността.
Тъй като ставаше дума за много пари, не бе изненада, че в приемната за се бяха събрали и практически всички по-важни вождове. Не биха позволили диктаторът да изпъкне повече и да обсеби връзката с Америка. Това се насърчаваше от самата Америка, защото представляваше форма на разделение, а системата да владееш някого по този начин, бе изпитана през вековете.
-Добре дошъл, на нашия американски приятел. Един млад дипломат, който ще помогне много на просперитета на двете страни. Нека Аллах само здраве и дълъг живот да му дава… - посрещна го с тези думи на перфектен английски диктаторът.
Тръмп се усмихна леко, поклони се, в знак на уважение, и отвърна:
-Благодаря за гостоприемството на либийския народ. Днес той има изключителна мисия, която ще се запомни в историята и в бъдещето на човечеството. Европа е в сериозен упадък, но Либия прави най-важното - помага да се съхранят хората. Всичко друго може да се построи наново - пътища, фабрики, небостъргачи. Всичко е възможно, стига да запазим хората. А никой не прави повече от Либия за това. Европейците ще ви бъдат безкрайно благодарни… - отвърна Барън и връчи акредитивните си писма.
Това бе нещо като официална церемония. После думата взеха петимата най-важни вождове, за да изкажат лоялността от името на своите племена, както и тази на по-малки групи, които не можеха да говорят пряко. Във верноподаничеството на Либия към американската метрополия не можеше да има съмнение. Тази лоялност бе искрена и неподправена - либийците безкрайно обичаха доларите.
След официалната част, се проведе кратък бал с почерпка. Той трябваше да е не повече от час, но продължи до полунощ. Балът приличаше повече на европейски пиянски пир, отколкото на нещо, съотносимо към исляма. Но правилата се променяха с времето, а наличието на алкохол, и то елитен, не бе вече нещо необичайно. Барън не пи много, но други от американската делегация се престараха. Същото направиха и доста от вождовете. Така първите официални преговори, които трябваше да са още в същата вечер - след бала, защото ситуацията с мигрантите ставаше критична, се отложиха за другата сутрин. А под сутрин, след подобен запой, всъщност се разбираше около дванайсет часа на обяд… Това време американецът прекара в луксозен апартамент, като му бяха предложени и три проститутки, които той отказа. Не може да се каже същото за някои от останалите придружаващи го.
Очевидно част от американските пари отиваха и за това - под някаква индиректна форма. И тъй като добре разбираше, че и да не ги ползва той, вече са си ги платили, ги помоли да идат да занесат малко от храната и пиенето и на войниците от кортежа му. Въпреки че те също бяха нахранени, той помоли проститутките да идат, и те добре разбраха желанието му.
Въпреки всички отклонения, съвсем нормални из тези земи, все пак, накрая и преговори се случиха. Впечатляващо бе, че и Кадафи изглеждаше много свеж - очевидно и той не беше пил предната вечер. Разумно решение.
-Донесли сте ни трийсет на сто увеличение на субсидията. Благодарим за щедростта, но молбата ни за сто процента е продиктувана от обективната реалност. Тук е пълна катастрофа. В лагерите… - каза Ал Ислам.
-Президентът Байдън прояви огромно усилие, за да намери и тези пари… - отвърна Барън - Конгресът още не е гласувал целия законопроект, а само временно двайсет и пет процента увеличени. Президентът отклони средства от други програми - социални за САЩ, за да ги даде на Либия. Дори това в момента се обжалва във Върховния съд от някои конгресмени. Правим всичко възможно.
-Никой не може да е друго освен благодарен. Обаче тези помощи вече се превръщат в просия и милостиня. Парите на глава-бежанец, реално спадат. Ние ви се молим, едва оцеляваме, а вие давате все по-малко. Бежанците растат по-бързо от парите, които имаме за тях… - ясен бе Кадафи.
-Убеден съм, че ще получите исканото удвояване…
-...Не го наричайте така… - прекъсна го диктаторът - Това не е удвояване. Излиза, че все едно ни давате повече пари. Реално искаме същото, но умножено по бройката на придошлите… Идете да видите какво става в гетата им.
-Ще ида със сигурност, имам работа и там, която може да намали напрежението. Но сега за финансирането говорим - има признаци да се образува двупартиен консенсус, и те ще бъдат гласувани. Просто става по-бавно. Конгресът не е от най-бързите институции.
-Очевидно е така. Аз като правя нещо, се събираме с главите на племената, и решаваме за няколко часа. Вие го правите с месеци…
-Главите на племената са трийсетина, а най-важните от тях са под десет… - отвърна Барън - При нас имаме над петстотин сенатори и представители. И никой от тях не е най-важен. Всички се смятат за равни. По-тромаво работи демокрацията.
-Разбирам, но трябва да се ускорите. Бежанците не се интересуват от вашата скорост, а от своята. Вълната става все по-голяма…
-Ще предам думите ви във Вашингтон. На ваша страна съм. Ще ида и сред народа, ще го чуя, и ще предам всичко. В мое лице имате истински искрен приятел… - каза Тръмп.
Тази демагогия с “личния приятел” бе изпитана в десетилетията назад. Почти всички американски посланици навсякъде по света ставаха “приятели” на местния народ. Усмихваха се, снимаха се с елита му, раздаваха стипендии и грамоти. Правеха всичко необходимо, за да не се вижда реалната им функция на генерал-губернатори и реални управници на съответната страна.
-Приятелството на човек от семейство Тръмп е изключително ценна нова придобивка за нашия народ… - каза Кадафи с изтънчен баланс на истина и ирония. Изолационизмът на тръмпистите бе най-голямата заплаха за всички по света, които разчитаха на американски заеми или помощи. За САЩ подобно нещо вероятно би било изгодно, и дори - полезно. Но не и за цялата мрежа от компрадори и слуги, чрез които прокарваха влиянието си. Една доста скъпа мрежа.
-Сигурен съм, че народите ни ще намерят общ интереси. Баща ми не е враг на либийците, той просто е твърде привързан към американците. Счита, че те обедняват, докато от Америка се очаква едва ли не единствена да закриля всички бедни по света. Никоя друга голяма сила не раздава така щедро. А очаквания към Китай, Япония, Индия или Русия няма. Това дразни много американци, баща ми е изразител на техния глас. Но ще направим възможното, за да помогнем. Ако се справите с бежанците, и германците се върнат в Германия, скоро може тя да започне да плаща също.
Кадафи се усмихна невярващо:
-Германия? Да плаща. Единственото, които идва оттам са откраднати машини от разграбените предприятия. Германия се самоизяжда.
-Все пак - минавала е и през по-трудни периоди… Например след Втората световна война е плащала…
-Да, на евреите. На либийците нищо няма да плати.
-Ти сигурно и сега пак само на евреите ще плати… - подметна един от другите вождове, на име Абдула Салех.
Нито Барън, нито баща му одобряваха антисемитизма, но в арабския свят той вече бе почти генетично вроден, след няколко поколения на непримиримо противопоставяне с Израел.
-Няма защо да им плаща. Сега няма Холокост, не са ги избивали масово… - възрази американецът.
-Евреите винаги ще намерят за какво да им се плаща… - каза Салех - Те и сега се изкарват жертви - загубили собственост в Германия, защото правителството не могло да удържи реда.
-То и германците изгубиха всичко, но това не пречи на евреите да броят само своето… - още един вожд се включи. На едно малко племе от около сто хиляди души, живеещи по-навътре в пустинята.
-Вервай ми, американецо, накрая евреите ще получат пълна компенсация, и ще са единствените такива в Европа. И ще им я платят бедняците, дето ще се върнат да възстановяват Германия… - добави Салех.
Разговорът не тръгваше в добра посока, и изобщо не бе това целта му.
-Отклонихме се за евреите. Не е това работата ни сега. Но да изтъкна, че в момента Америка дава повече помощи за Либия, отколкото за Израел. Подобен случай в историята не е имало - да даваме повече на арабите, отколкото на евреите.
-Евреите ако приемат на своя земя всичките тия окаяни немци, дайте им на тях парите… - демагогски каза Кадафи. Едва ли би се отказал от субсидиите, огромна част от които крадяха, и не отиваха при немците. Но нямаше ли немци, нямаше да има субсидии изобщо.
-Израел е малка държава… - възпротиви се Барън - Няма място.
-Те държат палестинците от деветдесет години в лагери, досто по-сгъстени от нашите с германци. Могат да намерят място. - каза Салех - Могат, но не искат, защото знаят че всеки немец ще им струва повече, отколкото ще им платите вие. И затова измислиха тая партия на концлагерите.
Въпросната партия имаше в момента седем процента от депутатите в парламента и косвено поддържаше правителството. Основната и идеология бе да започнат да се приемат немци в Израел, и да бъдат вкарани в лагери, където да работят безплатно за благото на еврейската държава. Дори искаха да се постави надпис на немски на входовете на лагерите със същия текст: “Трудът ни прави свободни”.
Появата на подобни еврейски радикали наплаши немците, че ще пратят тях в концлагери и газови камери, и ще ги избият като компенсация за стореното от прадядовците на настоящото поколение по време на Третия Райх. Така те панически бягаха от Израел, заобикаляйки го по всевъзможен начин. Въпросната партия не изразяваше мнението на правителството, което официално и се противопоставяше. Но бе идеално плашило, за да се отърват от бежанци.
-С Израел също имаме сложни отношения… - каза Барън - Но да се върнем на темата - тук сме не заради евреите, а заради либийците. Нося ви трийсет процента повече пари, но не е само това. Наши експерти разработиха план за усвояването им, който ще увеличи ефективността и почти ще доближи тази сума от нужното удвояване. А когато то дойде, Либия дори ще има относително вдигане на полученото благо.
Думите “нов план” и “увеличаване на ефективността” стреснаха либийците, които го разбраха по един единствен начин - ще крадете по-малко. Всъщност, това им допускане не бе далеч от истината.
-Не можеш да увеличиш никаква ефективност като дажбите са вече на минимум. Хората ще измрат, ако им ги намалим още. А къпане веднъж месечно е основа са епидемии. Ако целта ви е да уморите германците с болести и глад, може да “оптимизирате”... - каза Кадафи.
-Това е временна мярка, докато Конгресът гласува общия пакет. Но повярвайте ми, сами ще видите, че с по-малко пари няма да се получат по-гладни немци… - каза ужасяващите за останалите в залата думи.
-Не вярвам на тая бодрост, на да чуем… - отвърна Кадафи. Американците отдавна опитваха да ги разиграват с всевъзможни схеми, с които да си приберат обратно парите. Досега винаги либийците успяваха да намерят начин това да не стане. Щяха да измислят нещо и сега. Но целта бе парите да дойдат, което значеше да не дразнят пратеника. Особено такъв с името “Тръмп” - умеещ да блокира всичко в Конгреса.
Барън отвори своята папка, извади един лист и каза:
-Предлагаме, една трета от парите, които давате на германските ръководители в лагерите да се отклонят към нова фондация, с името на Пророка Мохамед. Американската администрация ще демонстрира неодобрение към нарастващите прояви на нацизъм, и ще поиска пари да не се отклоняват от хляба към оръжията.
-Намалете парите - под каквато и да било форма, и ще имате повече нацизъм, а не по-малко… - каза Салех - Крайностите се раждат от бедността, а тя се разширява…
Това бе официалната теза. Неофициалната бе, че от бизнеса с отклонени за оръжия пари печелеха колкото немците, толкова и либийците. А Салех бе един от най-големите контрабандисти.
-Парите за оръжия не намаляват бедността… - възрази Барън - А и в лагерите вече има толкова муниции, че може да се вдигне бунт и да нападнат Триполи.
-Армията ни е солидна, тези нацисти нямат шанс… - каза Кадафи. Не бе съвсем сигурно дали е така, защото и той бе наясно, че един арабин не се равнява на един германец, още повече пък - фанатизиран нацист. Но диктаторът не допускаше, че без тежка техника и организация, немците ще надделеят. Затова за него по-важно бе да пази парите, а не сигурността.
-Това решение е наше, ние ще поемем негативите… - каза Барън.
-Вие сте на десет хиляди километра. Негативите винаги ги обираме ние… - включи се в разговора още един племенен водач, на име Мохамед Абдула. Представляваше няколко немалки групи туареги - легендарните синеоки пустинни обитатели - най-добре оцеляващите сред пясъците хора на Земята.
Самият Барън не знаеше името на туарега, а това включване в разговора без представяне очевидно бе практика, и затова един от помощниците му го прошепна в ухото.
-Уверявам уважаемия шейх Абдула, че народът на туарегите е високо ценен във Вашингтон, и нашият народ е готов да сподели всяка болка или радост с тези горди хора…
Това отново бе куртоазия, защото нито американците мислеха да споделят пустинното ежедневие, нито пък Абдула бе “шейх”. Барън го ласкаеше, но едва ли това можеше да замени напълно неудоволствието от загубата на долари.
-Уверени сме в съпричастието на Америка, просто казваме, че нашите проблеми растат по-бързо от вашите решения… - отвърна Абдула.
-Значи, ще опитаме с фондацията. За три месеца. Ако не се получи добре, връщаме старото положение. До тогава може и Конгресът да е гласувал пълния пакет…
-Ти изпусни стабилността, доведи хаоса, пък после връщай стария ред… - вметна Салех.
-Германците няма никак да са щастливи, че вместо техните фюрерчета, ваши бюрократи ще бъдат в борда на фондацията. - каза Кадафи.
-Предполатам, че няма да са щастливи “фюрерчетата”, но хората ще ни подкрепят…
-В тази мизерия фюрерчетата са всичко, в което хората вярват. Прехвърлят им живота си, няма да броят доларите в сметките и кой ги харчи. Те вярват на своите, а не на непознаните чужди… - допълни Кадафи.
-Възможно е да сте прав, но ако не експериментираме в нищо, все старото ще бъде. Трябва търсим нови решения. Нови и модерни…
Въпреки съпротивата, Барън бе доволен, че тя не е отчайваща, и като цяло - решението мина. Бе започнал с него, защото втората част щеше да е по-трудна.
-Освен фондация “Мохамед”, администрацията мисли да стартира и още една програма, която да намали рисковете. Десет процента от увеличението на парите ще ги дадем да изкупуване на нелегално влязлото в лагерите оръжие. Довел съм екип от двайсет офицери от Пентагона, които ще проведат процеса. Така в лагерите ще има по-малко оръжие и повече пари за храна.
-Искате да им вземете пушките? - изненада се Салех - Немците ще останат без хляб, но пушките си няма да дадат. Те са сродени с тях. Толкова световни войни не се ли научихте? Немец без пушка е само мъртвият немец…
-Но в Първата световна война гладът изиграва роля за капитулацията на Германия. Проблемите сега не са малки. - каза Барън.
-Не вярвам, че ще изкупите нищо друго, освен бракувано оръжие, което вече не стреля… - каза Салех.
-Може да отворите после музей с него… - допълни иронията му Кадафи.
Историята познаваше не един подобен случай. Доста доброволни изземвания на оръжия приключваха с планини от стари пушки. Преди години, след разпри с албанците, бе направено подобно изземване в Македония. Тогава директорът на историческия музей поиска предадените експонати, защото само за при него ставали.
-Мерките ни са трудно, но искрени… - каза Барън - Ще опитаме много различни мерки, все някоя от тях ще сработи.
-Основната мярка е Конгресът да се разбърза, всичко друго е губене на време… - каза Кадафи.
Всъщност, това с оръжията очевидно бе мярка с обратно действие, която никак не се харесваше на диктатора. Ако хипотетично някой немец продадеше незаконното си оръжие, той нямаше да го направи по-евтино, отколкото го бе купил. Всички ресурси в лагерите бяха оскъдни, и да губи пари бе немислимо за никого. Това означаваше, че фактически САЩ ще насърчат обновяването на оръжейния арсенал, защото с повечето получени пари, немците щяха да купят нови бройки. И въпреки че основните търговци пак щяха да бъдат либийците, на тях не им изглеждаше изгодно американците да превъртат “едни пари” за оръжия през немците, вместо да ги дадат пряко на тях.
-Каква гаранция имаме, че после вашите офицери няма да продадат отново конфискуваните оръжия? В Египет или в Тунис… - попита Салех.
Вероятно точно това щеше да се случи, но Барън нямаше как да го признае. Американците не обичаха да губят пари. Те гледаха всеки разход да е по-скоро разместване на пари, а не харчене.
-Уверявам ви, че нашите бойци са абсолютно неподкупни, подбирали сме ги внимателно.
Това откровена лъжа. Шансът именно най-неподкупните да дойдат в дупка като Либия бе нищожен. Тук идваха предимно кучета на войната, алчни хора и авантюристи. Сиреч - пушкалата, или поне стрелящите от тях, щяха да се появят на черния пазар. Може би - дори не в Тунис, а в самата Либия. Всъщност, Барън дори нямаше бюджет за връщането на изкупеното в Америка. Излизаше, че то трябва да остане тук - може би заровено някъде в пясъците.
-Прахосвате пари. По-добре ги дайте в основната програма. Ще е десет процента нагоре - малко, но по-добре от нищо.
-Изкупуването на оръжие не е нищо. Отново средствата отиват в лагерите, но намаляват въоръжеността. С един удар, два заека…
-И двата доста хилави… - обиди го Салех.
Но Барън бе подготвен за това - да преглъща. За американеца, единственото причиняващо истинска болка бяха не думите, а финансовите загуби. Така стигнаха и до третия, и най-важен въпрос:
-Администрацията предлага всички финансови транзакции по помощите оттук нататък да се прехвърлят от Либийската комерсиална банка, в нова банка, създадена само за това. Мислим, че там не се работи ефективно и доста големи са комисионите…
Либийската комерсиална банка нямаше нищо “либийско” в себе си, освен името. Тя се управляваше от евреи, които се бяха сдушили в вождовете около Кадафи, въпреки огромната омраза между този етнос и арабите. Но за вождовете всичко бе идеално, защото евреите владееха тънкостите на банкерския занаят и знаеха как да отклоняват средства съвсем законно и като привидно добронамерени операции. Истината е, че Либийската комерсиална банка бе сърцето на кражбите от американските помощи.
-Освен това, с този ход ще отговорим на раздразнението на либийския народ от наличието на твърде много евреи в банката. Вие я основахте като либийска, а после израелски посредници постепенно я изкупиха. Мисля, че и германците ще са щастливи, ако извадим евреите от това да посредничат между едни бедни хора и други - също бедни, хора…
Каквата и банка да се направеше да обслужва американските пари, тя все щеше да мине в ръцете на евреите. Знаеха го прекрасно либийците. В цяла Америка, почти всички банки бяха еврейски. Нямаше причина нещо различно да е и тук. Но имаше сериозен риск да изгубят вече утвърдените добри връзки с досегашните директори, което значеше поне няколко месеца каша в комисионите и подкупите.
-Никой не обича евреите, освен вашето семейство, г-н Тръмп. Вие признахте Ерусалим на столица на Израел. Вие и сега сте им първи приятели. Трудно ни е да повярваме, че евреите ще изгубят нещо. - каза Кадафи.
-Ще ви позволим да участвате в избора на новите директори. Можем да ги сложим да са само мюсюлмани. - каза Барън.
Всъщност, чисто формално и в Либийската комерсиална банка, абсолютно всички ръководители бяха либийци. Което не пречеше на евреите, внедрили се сред служителите, да “дърпат конците”.
Хората на Кадафи бяха подозрителни. Допускаха, че може американците да искат да използват разпределянето на парите, за да влияят на либийската политика. Да насърчат едни кланове в ущърб на други. Да нарушат крехкото равновесие и вероятно - да доведат до нови сблъсъци.
-Уверен съм, че ще разберете това предложение. Можем да не го правим веднага, а сега да прехвърлим само допълнителните средства. Няколко месеца двете банки ще се конкурират и ще видите резултата…
-Допълнителни средства няма. Вече уточнихме, че парите “на глава” са намалели. Сега още повече ще намалеят - като приберете цялата добавка в нова банка. И вие ще си я харчите… - каза Кадафи.
-Вече казах, че ще ви позволим да назначите директорите…
-А докато стане това, и докато назначим всички чиновници, и докато службите ни се занимават да не нахлуят еврейски агенти, през това време банката няма да работи… - каза Ал Ислам.
-Давате помощи, които ще замразите… - допълни го Салех.
-Няма да ги замразим - нали трябва да плащаме за оръжията и за фондация “Мохамед”... - каза Тръмп - Имаме готови екипи да поемат операциите.
-Значи банката ще работи, и преди да сме и назначили директорите… - каза туарегът.
-Само за да не губим време… - убедено каза американецът.
В залата, и в умовете на хората имаше едно огромно мърморене. Но истината бе, че абсолютно всички пари идваха от САЩ, и това бе едно обречено пазарене. Правеха всичко възможно арабите, но онзи който държеше “кранчето” държеше всичко. Америка би могла по всяко време дори напълно да спре субсидиите. Знаеше го, и ползваше тази си власт безмилостно. Затова ропотът си остана само наум.
Но Кадафи имаше малко повече смелост:
-Не мислим, че новите американски идеи ще сработят, и правим всичко, за да се погрижим най-добре за нашия народ, и за немците - които братски приютихме. Но ако искате да правите своите опити върху хора, върху “живо месо”, не можем да ви спрем. Ние сме малка Либия, вие сте голяма Америка. Само се надявам по-бързо да разберете, че грешите. И да осъзнаете е най-голямата си грешка - бавенето. Докато гласувате в Конгреса, вече ще трябва ново гласуване. Сега немците са двойно повече, дотогава ще са тройно. Вие вземате решения за миналото, а бъдещето идва само и ви изпреварва с много…
Барън отвърна:
-Ни най-малко не мислете, че не ви разбираме. По-далеч сме, но имаме хора тук постоянно. Всичко предложено е за да стане по-добре. Стремежът ни е именно към това. Но за да не останете засегнати и да мислите, че ви налагаме нещо, ще говоря с Вашингтон. Може да позволят да се променят някои проценти, както и сроковете за новата банка. Ще го направя за вас, аз - американския дипломат, ще бъда либийски дипломат пред Вашингтон. Сега трябва да отида и в лагерите, защото имам мисия и там, която също ще ви помогне. Като се върна, надявам се да имам отговор от Президента…
Тия приказки - че американец им става пръв приятел, и ще е техен представител пред своите, либийците, а и всеки друг народ, ги знаеха много добре. Не се впечатлиха, но и не възроптаха. По-скоро всеки мислеше как да се приспособи към новото положение и какви схеми да измисли, за да запази стария си статут. И също - как да присвои нещо от новите трийсетина процента. Истината е, че реално “на глава” имаха по-малко пари, но това се отнасяше само до германските “глави”, които се увеличаваха. Делът за либийците ставаше по-голям, а самите либийски глави си бяха същите. Знаеха, че ще има напрежение, но за тях самите - за вождовете, нямаше да стане по-зле. Затова - по-добре така, отколкото да ядосват американците…
Колкото до новите отстъпки - никой изобщо нямаше да звъни във Вашингтон. Посланикът щеше сам да им ги даде. Бе вдигнал летвата, за да я свали после, и да подари някаква “победа” на другата страна… Типичен търговски трик…
А младият Тръмп наистина имаше важна задача и в лагерите. Бяха намислили как да понамалят нацистката пропаганда, макар и временно. В радикализираща постоянно бедност, не бе вероятно да успеят напълно. Германците бяха точно като след Първата световна война - народ, който допреди нея бе видял голямо благоденствие, бе доведен до бедност и упадък. Идеалната почва за раждането на фюрер…
(Продължава скоро)
Добри Божилов, Хир Дуло
20.11.2022
Он-лайн роман от Добри Божилов...
Автор на "Задругата", "Заветът", "Сказанието", "Девети", "Сенките", "Селфи", "Гай Балоний" и др.