24.Мон Блан

Върхът на Алпите - господарят на великата планина, дълго бе считан за най-високото място в Европа - покривът на Стария континент. Това продължи, докато научната мисъл не надделя над емоциите и не бе приет обективния факт, че Кавказ също е част от Европа. Съответно - най-високият връх стана Елбрус. Дори преди войната и евроразпада, не бе уточнено окончателно в чия територия се намира Мон Блан. Едната претенция бе, че е изцяло френски, а другата - че е на френско-италианската граница. В рамките на Европейския съюз този въпрос изгуби значение, а още по-малко - днес - сега бе безусловна собственоста на комунистическия месия Верн, и никакви спорове вече не съществуваха.
Бунтовниците знаеха, че преговорите със София ще се проточат и затова решиха да не се стои просто на едно място и да се губи време, а да се направи едно туристическо пътуване из огромния планински масив, до самата му най-висока точка. Нито Иван, нито Янаки преди се бяха изкачвали там, независимо от факта, че това бе една от най-величествените туристически атракции на последния половин век, преди войната.
Когато обаче стигнаха върха, те разбраха и основната цел на катеренето:
-Когато си тук, какво изпитваш? - попита Лучано, гледайки към Иван. Но въпросът бе и към двамата.
-Всеки такъв преход е нещо огромно и красиво. Краят му е - отдих и свобода, задоволство от успеха… - отвърна разузнавачът.
-Именно… - каза Лучано - Това е доказателството за единствената Истина, която имаме - комунизма - какво друго му трябва да човек, освен свобода и щастливо чувство от постигнатия успех? Какъв смисъл има материалното? Всичко е дух… Накарах ви, всъщност Верн го поиска, накарахме ви да дойдете до тук - до върха, и то без да ползвате лифтовете - отдавна неработещи, направихме го, за да видите цялото безсмислие на всичко, към което хората се стремят - богатства, пари, власт, суета. Виждате, че единственото, което ни трябва е свобода.
-В планината хората мислят различно, така е. Но това не е доказателство за единствеността на комунизма… - включи се Янаки.
-В планината се вади най-хубавото у човека - трудните условия изключват всяка алчност и корист. Трябва да сме заедно и да си помагаме. И тогава ставаме хора. Защо не можем да бъдем същите и винаги? - попита майорът - И ако бяхме такива, нямаше да стигнем дотук, до тази война и този хаос…
-Но нямаше да стигнем и до Верн и комунизма. Без войната, той нямаше да се издигне и щяхме да сме си в охолстващото и загниващо - без да се усеща, европейско еснафско общество… - каза Иван.
-Така е - кризата отключи пътя и на комунизма… - съгласи се Янаки.
-Въпросът е, нямахме ли планините и преди това, не ходеха ли хора по тях, не осъзнаваха ли същото? И въпреки това - връщаме се долу и се хващаме отново за алчността и сребролюбието, за кариерата и налагането над другите. Не бе скрита Истината от нас, и не само в планините тя се виждаше. Но я загърбихме, а предпочетохме оръжията и насилието.
-И вярвай ми, пак ще се случи, стигнем ли до мир. - каза Иван - Верн живее от кризата, тя го храни. Има ли мир, всеки пак ще си погледне в своята паница и ще иска само и единствено тя да е пълна. Без да мисли за ефекта върху другите. Това е човешката природа. Тя е несъвместима с комунизъм.
-Човекът никога не се поучава - дори след големи катаклизми… - каза Янаки - Бързо ги забравя, защото текущо не му е изгодно да помни. Никой не иска дори един цент повече данъци да плаща, заради всеобщото благо. Мисли само за себе си. Повторението на катаклизма след време е неизбежно.
-Така няма да стигнем далеч. Вече катаклизмите са с мощ, способна да унищожи всички ни. Ако някога една чума или война се свеждаше до държава или континент, но оставяше достатъчен резерв от хора другаде, днес можем да заличим цялата планета. И няма да има откъде да дойдат нови заселници. - каза Лучано - И това ме кара да мисля, че въпреки предните неуспехи, този път комунизмът има шанс.
Трудно им бе да го повярват, но всеки имаше своята гледна точка. Не отричаха неговата.
Направиха си снимки на върха и поеха обратно. Всички се надяваха докато стигнат отново долу да има по-конкретен отговор от България. Но през цялото време бяха наясно, че дойде ли такъв, бързо ще им бъде съобщено незабавно през сателитите. Засега вест нямаше.
За разлика от изкачването, когато бе препоръчително да се спазва по-спортен режим, особено в храненето, на връщане такова изискване нямаше. Това им позволи да посетят няколко доста запазени хижи, където да опитат не само чай - традиционната Божествена напитка във всяка планина, но и от различни местни гозби. Но тези ястия бяха по-особени. Не бяха класическите от едно време, а по същество нови открития, базирани на ограничени хранителни ресурси. Французи и италианци, оцелели из планините, и благодарни че не им се налага да поемат на юг към Либия, опитваха да приспособят уменията си към съвсем други начални продукти. Така се бяха родили нови видове супи, основани на гъби и билки, които да наподобяват месото. Имаше ястия от птици, каквито преди никой не би опитал, но сега бяха в изобилие, защото намаляването на човешкото присъствие някъде водеше до спонтанно разрастване на животинското и растителността. Французите - особено те, винаги в историята си бяха били чувствителни към кулинарията. И сега го доказваха - бяха прехвърлили таланта си в новата зона на възможното.
Комунистическата власт на Верн не бе ограничила всички тези местни дребни предприемачества, защото бе изчислено, че подобен “частник”, всъщност не изкарва повече от обикновен наемен работник - често дори по-малко. Съответно - не може да има натрупвания, които да породят капитал и алчност. И най-вече - произтичащото от капитала властване на едни хора над други. Дребните частници се превръщаха в “самостоятелни работници” в предприятие, които се състои от един човек, или от едно семейство. Това не бе анти-комунистическо и все още оцеляваше.
При спускането си минаха и през едно място, където имаше оцелял минерален извор. В планината. Естествена гореща вода насред ниските температури на по-голямата надморска височина. Ползването му бе постановено от Верн като безплатно и няколко хижи теглеха вода така. Но услугата по поддръжката на басейните трябваше да се покрие и за целта имаше ниска такса. Тя обаче се събираше не от собствениците, а от някой от партизаните. После на всеки собственик се плащаше само фиксираната сума за издръжката, и нищо повече. Около този минерален извор имаше сериозен риск от натрупване на капитал и бяха взети мерки. С излишъците се намаляваха таксите за следващия сезон. Българите и италианецът обаче улучиха скъпа година и си платиха. Но горещата и чиста вода им подейства много ободряващо.
-Изградили сте тук малка собствена икономика - туризъм, билки, земеделие и лов… - каза Иван.
-Не сме само свирепи бойци в брони и оръжия, както изглеждаме. Хора сме… - отвърна Лучано.
-Но внимавате да не надмогнете с много духовното… - усмихна се Янаки.
-Планината гарантира, че няма да ни го позволи…
Голямото изумление на комунистическия Рай обаче, бе когато се изправиха пред малко градче, в което имаше… казино.
-Това как точно се връзва с червената идеология? - попита Янаки, който бе и опитен покер-играч.
-Това е лабораторията за експерименти на Верн, с която доказва, че всичко в капитализма е хазарт и почти нищо не зависи от личните способности. Печалбите от казиното отиват изцяло за благоустрояване. А всеки играч излиза с точно толкова пари, с колкото е влязъл, минус таксата за казиното.
-Какъв е смисълът от игра, ако накрая нито печелиш, нито губиш? - попита Иван.
-Да видиш преходността на материалното. Всичко се превръща в почести - ордени, медали и звания. Но никой не излиза с пари - повече или по-малко. Така имаме другари - големи творци на игралното изкуство, но това е просто звание. Все едно “велик артист” или “велик писател”.
-Превърнали сте хазарта в изкуство?
-И то което облагородява… - каза Лучано.
Янаки се включи в игрите. Успя в един турнир по покер да стигне до финалната маса - сиреч - до деветимата най-добри, измежду триста участници. Това му спечели първа “велика звезда” на математик, статистик и изчислител. Тази най-ниска звезда бе златна. Втората бе сребърна, а на първо място - бронзова. Верн бе обърнал реда, за да превърне най-високите ценности на капитализма в “без-ценности”. След това започваше трупане на бронзови звезди. Когато стигнеш дванайсет от тях, ти даваха абсолютния връх - червена звезда. В турнира имаше само един такъв, който стигна финалната маса, но не спечели. Лучано обясни, че в целите Алпи има само трима с “червени звезди”.
-Аз си оставам “златен”, защото едва ли ще се задържа тук… - каза Янаки, гледайки малкото жълто картонче, което му бяха връчили. Разбира се - отличието не можеше да съдържа истинско злато, или дори бронз…
-Това е огромно постижение, за човек, който за пръв път се включва. Имаш потенциала да стигнеш до бронза… - каза Лучано.
-Аз и друг път съм играл - просто не тук. Не съм нов…
-Но си за пръв път в комунистическо казино… С тази звезда вече си уважаван човек, може би някои ще те наричат дори “другар”.
-И това ли е трудно да се постигне? - попита Иван.
-Не, ни най-малко. Всеки в Алпите е другар, поне по закон, по волята на Верн. Но хората разбират, че някои вършат повече работа и допринасят допълнително. И по естествен път - само тях наричаме “другари”.
-Това е обратното на аристократизма и капиталистическата йерархия - където всеки гледа да се назове нещо повече - полковник, генерал, професор, граф. Често дори се лъже…
-Виждате разликата в обърнатото мислене - ние го насочваме на полза на обществото, а не на лична полза. Това е най-голямата ни сила. Тази, която старият свят не може дори да осъзнае. Ние създаваме нов тип човек - със съвсем други мотиви…
-Това и друг път е опитвано и накрая всичко се връща по старому. Не можете да обърнете човешката природа, гените ни. - каза Иван - Напуснете ли планината, свърши ли войната, ще си иде “новият ви човек”...
-Мислиш си: “Толкова пъти се е случвало”, нали… - каза Лучано.
-А не е ли така…
-Но все някога ще се случи различно… Тук всички вярват в това… - отвърна убеден майорът…
Спускането продължи, но не към първоначалния лагер. В един момент се отклониха. Минаха пред друго селце - пълно с млади хора. Но най-вече с деца.
-Тук се подготвя бъдещето. Родителите идват често, но в повечето време са по други задачи. Но не можем да си позволим всички млади да бъдат само войници и да воюват. Трябва да има следващо поколение. Това е едно от местата за деца.
-Нещо като интернат - цяло село.
-Да, приблизително така е. Всъщност са няколко интерната. Но е много важно, и задължително - родителите да идват често. Затова всеки с дете получава задължителна отпуска - не може да я откаже. Децата не бива да се чувстват като сираци, което е изначален проблем на всички интернати. Трябва да се запази връзката с родителите, дори да е война. - обясни Лучано.
А Иван леко се подсмихна:
-Тези усилия са похвални, но българският диктатор се е справил по-добре. Там си има държава и семейството като такова, е съхранено. Децата растат в него… Не се налагат отпуски и симулации…
-Изглежда Живков е задминал комунизма… - допълни Янаки.
-Алпите не са държава. Всяка държава има много повече възможности… - отвърна Лучано - Алпите са каквото успяхме да запазим от предните държави. И ако погледнете цяла Европа, ще видите, че единствено комунизмът е успял да опази нещо…
Факт бе, че не можеха да не приемат този аргумент.
Но организацията в “детското селце” бе впечатляваща. Улиците бяха чисти, което правеха самите деца. Имаше висока дисциплина. Част от тях видяха и в общите кухни, а други - ремонтираха стари автомобили. Очевидно основен възпитателен ресурс тук бе трудът. Идеално по Маркс. Сградите на училищата бяха в чудесно състояние, с оглед на войната. Може би някои училища в България не бяха на това ниво на поддръжка. Но трудните условия успяваха да мобилизират хората и да постигнат с по-малко - повече.
“Село за деца” не бе най-добрата идея - приличаше на фермите на нови млади нацисти на Хитлер. Идеологията “Деца за фюрера”. Но като се замислеха, това бе обективно възможното във война. Когато възрастните са заети с друго, и често и загиват, все някак трябва да се гарантира възпроизводството на населението. А иронията е, че именно тези ферми на германците бяха помогнали на следвоенното възстановяване. Въпреки огромния брой убити. При Русия такива ферми не бяха съществували и недостигът на мъже след войната се усещаше в следващите две поколения.
Върнаха се от изкачването на Мон Блан на двайсет и седмия ден от тръгването. Все още нямаше вест от София…

Добри Божилов, Хир Дуло
08.05.2023