23.Марсиански хроники

Сградата на НАСА не бе дори сред десетте най-ценни недвижими имота на Мъск. Натрупал море от пари от маркетинговия балон “електрически коли”, а после и от елънкойна, той бе вложил част от състоянието си в най-ценния дългросрочен актив - собствеността. Отдавна бе задминал Доналд Тръмп, но след улитането му по политиката, бизнесът на последния не се развиваше със същите темпове. Но сградата на НАСА бе важна морално-пропагандна придобивка - тя илюстрираше пълната капитулация на държавната астронавтика в САЩ, в полза на частните корпорации.
Трябва да се признае, че търгът за приватизация на самата НАСА предизвика интерес и покачи цената. Мъск се съмняваше, че някои негови конкуренти участват, само за да го принудят да плати повече. Една позната класика в дивия капитализъм. Защото единствен той имаше сериозен интерес към космоса, и до ден днешен никой друг не предлагаше космическо решение на глобални проблеми. Всъщност, още му се смееха.
Но правителството нямаше нищо против наддаването и в крайна сметка, НАСА бе приватизирана срещу седемдесет и пет милиарда долара. Тя се превърна в дъщерна на “Спейс Екс”, а по-късно всичко се сля в новата обща междузведна корпорация на Мъск.
Когато идваше тук, винаги бе с настройка да харчи пари. Космическите изследвания все още не носеха сериозна печалба, извън комуникационните и финансовите спътници. Но разходите за пътешествие до Марс бяха космически - и в пряк, и в преносен смисъл. И при липса на пряк приход насреща, то корпорацията нямаше изобщо отдели по продажбите, бизнес срещи, оперативки, нито годишни планове за изпълнение на рентабилността. Не отчиташе и печалби, нито раздаваше дивиденти - извън разбирате безбройните схеми на Мъск са оптимизиране на данъците и преливане на пари от едно място на друго.
В този си вид, тя - макар и вече недържавна, отглеждаше все същите консуматори и усвоители на готови пари за велики идеи. Но най-богатият човек на света не само вярваше, че пътуване до Марс е възможно, но и се страхуваше какво би станало със света, а и със самия него, ако се окажеше обратното. Процесите на разпад изглеждаха неудържими и единственото постигано с много пари бе да се отлага неизбежното. Някои умни глави се шегуваха, че тръгне ли глупостта да се преумножава, нищо не може да я спре, преди пълния колапс и рестарта. И сякаш бяха прави. Но рестарт - този път в ядрена епока, означаваше край на човечеството.
Освен ако някаква част от него се намираше на друга планета.
Изпълнителният директор - Джон Чан го посрещна на входа, пред шпалир от висши служители. Мъск се чувстваше като държавен ръководител, с тази разлика, че те плащаха с чужди пари - народните, а той отглеждаше цялата тази армия от царедворци със собствени. И при добрите заплати, които даваше, хората бяха мотивирани да стоят изправени, да коленичат, да козируват, да се усмихват и да са щастливи винаги, каквото и да кипеше вътре в тях.
Качиха се с новия скоростен асансьор до последния етаж, където бе залата на Борда. Там ги очакваха вицепрезидентите по финансите и научните експерименти, както и новата млада секретарка на Чан. Имаше какво да се види по нея, значи слуховете, че е нещо повече на директора бяха верни. Но личният живот на служителите му не интересуваше Мъск. Чан си имаше бюджет, не излизаше от него, и ако от огромната си заплата от триста хиляди долара месечно давахе по хилядарка дневно за секретарката, това си бе негова работа.
Но пък ако плащаше парите от името на компанията, приспадайки ги от собствената заплата, тогава би спестил част от данъците. Трябваше да провери дали прави така. Но тази мисъл се изпари от мозъка на собственика само след половин секунда, защото там се въртяха такива милиарди и финансови потоци, че наложниците на директорите нямаха шанс да се задържат дълго. Не и като разход, иначе като украшение за наблюдение печелеха повече време.
-Добър ден, изглежда работите вървят тук добре… - започна Мъск.
-Разбира се! - отвърна Чан - Тримаранът е вече сглобен и тестван. Остава да решим как ще го изпратим горе.
Тримаранът бе една сглобка от приблизително три кораба “Спейс Шип”, свързани помежду си. Това щеше да е първата значима експедиция до Марс, като се предвиждаше да стартира цяла флотилия от осем подобни, което означаваше двайсет и четири от някогашния първоначален модел. Който се планираше сам да може да лети навсякъде. Поради голямата си маса, още имаше спорове дали всичко да тръгва така от Земята, или да се събира в орбита.
Разумът сочеше да са три отделни ракети - не само защото бяха по-евтини, но и така бе по-безопасно. При авария щеше да изгори само един кораб. Но имаше нещо по-важно от науката - това бяха пазарите и маркетингът. Едно хипотетично изстрелване направо от Земята на подобно чудовище щеше да предизвика такава борсова истерия, че самите разходи по изстрелването щяха да са не повече от един процент от печалбата. От печалбата от компания, която практически нямаше значими пазарни приходи. Част от красотата на нео-капитализма - продаваш илюзии.
Всъщност, приходите щяха да са по-големи дори от загубите от евентуално експлодирал троен кораб. С тази особеност, че ако пък експлодираше, нямаше да я има борсовата истерия, и да дойде някакъв приход…
-Това още го анализираме. Ще изчакаме да отмине пазарната волатилност около елънкойна, и ако се задържи на високо ниво, те що е резерв, за да експериментираме с тройката. Ако не - сигурно ще пробвае един по един.
По-просто казано, Мъск мислеше да има накъде да остъпва с акциите си, ако ракетата се взривеше, за да не стигне до тежки финансови трудности. Но ако не се взривеше, от този връх, раздуването на цените нагоре щеше да е още по-голямо.
Подобна логика никак не радваше Михаил Подолски - вицепрезидента по научната част, който считаше, че инженерните въпроси трябва да имат инженерно решение, а не борсово. Правилното бе корабът да се сглоби в орбита, и дори самият “Спейс Шип”, сам по себе си, бе твърде голям, за да е рационално непрекъснато да излита и каца на Земята. Подолски считаше, че извежданите части следва да са дори по-малки. Но срещу двеста и петдесет хиляди долара месечно считаше също, че е разумно да представя тези аргументи не по-често от един път годишно - колкото да е чиста съвестта му.
-Инженерите са нетърпеливи - не знаят какво ще правят, и се надяват да е нещо по-голямо… - каза Чан. Това също бе вярно - за разлика от началника си, всеки учен се надяваше да работи по нещо по-мащабно. За тях това бе експеримент, игра.
-И аз съм нетърпелив, но всичко се решава от друг. От пазара. И аз трябва да чакам. Времето е господарят на света. - отвърна Мъск. После добави - Опитите с казино-тръстъра до какво доведоха?
-Гърмят си все така. Седем от десет гърмят. И да стигнем шест, няма да е голям скок… - отвърна Подолски.
“Казино-тръстърът” бе налудничава технология, претоварваща специални нови двигатели, които наричаха “хипер”. Нямаше никакъв “хипер” в тях, по значението от фантастиката и въпросът с междузвездното пътуване не бе решен. Но претоварването бе до ниво около трийсет процента над максималната издържливост. Логично следваха експлозии. Но Мъск залагаше на понятието “неизвестни, неизследвани от науката, величини”. Т.е. самият факт, че експлозията ставаше при значително претоварване, означаваше че има такива резерви. С подобно нещо постигаха около двойно по-висока мощност от стандартната. И дръзката идея на Мъск бе да се създадат много такива двигатели, поставени в специални здраво укрепени капсули, които да издържа взрива. Така част от двигателите щяха да излязат от строя, но останалите - да осигурят недостижима мощност. Въпросът бе самата експлозия да не унищожи ракетата и хората в нея.
-Имаме и психо-проблем. Астронавтите не се приспособяват. - каза Чан - Направихме над сто опита в симулатор, в който гърмят експлозии. Дори като знаят, че не е истина се стряскат и губят самообладание. А какво ще стане, ако ги качим на истинска ракета и те знаят, че наистина отвън дефектират двигатели, предвидени именно така да работят.
-Може да се наложи да ползваме тези хипер-двигатели само на безпилотни ракети…  - добави Подолски.
-Ще правим абсолютен фойерверк при всяко изстрелване. Космическа заря… - каза Чан.
-Напредъкът изисква и екзотични подходи… - каза Мъск. После мина на основния въпрос - Как сме с бюджета.
Всички около масата се мобилизираха. Винаги най-важното бе като се заговореше за парите.
-Работим нормално. Малко под миналата година.
Тези думи значеха, че вероятно са с около двайсет процента недостиг, доколкото предната година по същото време бяха на двайсет и пет. Собственикът тайно се надяваше да са петнайсет. Винаги угаждаше на хората си, може би ги бе разлигавил. Но не беше ли негово хоби, глезотия, самият космос? Хоби, което обществото плащаше през баснословните печалби от пазарните илюзии, които създаваше.
-Колко точно? - попита той.
Чан погледна в папката, търсейки числото. Не че не го знаеше, не се съмняваше шефът му и на всички останали тук. Но трябваше да изглежда убедително.
-Деветнайсет точка пет процента. Успяваме да влезем в дисциплина. А и тази година инфлацията е по-висока. Ако отчетем ефекта и, може би недостигът ни е десет процента.
-Още няколко години и най-накрая ще съставим точен бюджет, надявам се… - каза Мъск.
-Това никак не е сигурно. Ставаме по-добри в технологиите, но обстановката се променя. И все повече трябва да ускоряваме. А физиката си има граници…
-Засега преборваме физиката с пари, но докога? - запита се Подолски.
Надпреварваха се наистина. С безумните политици, с новите революционери, с глобалните преселения на народите, с всеобщия хаос. Но също - и с годините. Мъск усещаше, че вече излиза от златната средна възраст. А така му се искаше да стъпи на Марс. И евентуално - да се върне. Не искаше да бъде погребан там. Но повече искаше все пак да стъпи. А физиката си имаше граници….
-Мисля, че ще прокараме това през акционерите… - каза той, както винаги, въпреки че бе ясно, че решаващият акционер е един.
-Възможно е ако намалим експлозиите, да се появи икономия от до три процента… - каза Чан - Но това е в зоната на магията.
-Ще превземаме Марс с магьосничество… - иронизира Подолски.
-Като нямам време, магията е шансът ни да ускорим. Някаква случайност да ни тласне, да извадим късмет… - каза  Мъск - И тъй като хазартът се заплаща с пари, то така си купувам време. Пари сякаш умея да намирам, а времето - не съвсем…
С това този въпрос бе изчерпан. Следваше една налудничавост.
-До къде стигнахме с половото разнообразие?
-Затънали сме в бюрокрация. - отвърна Чен - администрацията настоява за равенство на всяко ниво, а не общо. А съдът мотае книжата и ще стигнем до Върховния не по-рано от три години.
-До три години може и САЩ да няма…- каза Мъск, с ясното съзнание, че толкова бързо все пак светът няма да се разпадне.
Върховният съд бе нужен, за да разтълкува дали американският закон би важал в Космоса. Мъск се надяваше да не е така, но считащата още себе си за господар на света вашингтонска администрация имаше вярата, че властта и се разпростира и над космоса.
-Ние с космическата колонизация изначално трябва да имаме паритет на мъже и жени. Но Байдън иска равенство навсякъде - при готвачите, инженерите, войниците, мениджърите. Това в научна експедиция със сложни цели прави задачата почти абсурдна… - каза Чен.
-Това без да броим гейовете… - добави Подолски.
-Като ще балансираме възпроизводство и квота за гейове? - попита  Мъск - Насила ли ще трябва да действат и хетеро.
-Не знам, законите си противоречат… - каза Чен - Върховният съд е надеждата ни. Или Тръмп да дойде.
-Гоним дивото, накратко казано…
-Приблизително…
-Ще взема накрая да се преместя в Русия. Или в Китай… - каза го като празна приказка, защото знаеше, че всичките му бизнеси бяха свързани със САЩ, и най-вече с фабриката за икономически балони и генериране на пари от въздуха - Уолстрийт.
-Ние може би трябва да отворим специален научен отдел, който да нагласява бройки малцинства, религии, раси и полове…
-Това ще е научна работа за Нобел… - каза Подолски - Особено като добавим и трансовете и сменените полове, които вече са и повече от два. И те напират за квотно право.
-Но засега Вашингтон не ни натиска за тях - има неясноти в закона. - каза Чен.
-Обаче са внесени поправки вече - от сенатор Пърси. - добави Подолски.
-Бюрокрацията по създаване на спънки работи много по-добре от по решаването им… - каза Мъск.
- Винаги е било така…
-Тези хора искат в космоса да изпълним по-добре всичките им глупости, отколкото са изпълнени на Земята… - каза милиардерът.
-Може би затова толкова хора ви симпатизират, че искате да избягате на друга планета…
-Да, смешно е и горчиво заедно… - отвърна Мъск. - Свободното общество е катастрофирало в опит да гарантира правата на част от хората, които очакват именно с насилие над останалите да го постигнат.
-Което е обречено на провал, защото убием ли свободата, убиваме всички блага, които разчитаме да преразпределим в полза на ощетените… - каза Чан.
-Мисля, че математически ще е невъзможно да направим екипаж, който да отговори на всички изисквания, включително бъдещите, и да свърши нещо… - каза Подолски.
На Мъск му стана смешно. Част от конкурентите му - още преди Украинската катастрофа, бяха фалирали заради това. Опитвайки да изпълнят всички изисквания, напълваха бордовете с неподходящи хора, в резултат на което управление нямаше. А в свирепа конкуренция, липсата на управление можеше да бъде смъртоносно. Той самият оцеля, защото беше мажоритарен собственик и въпреки законите, които все пак спазваше, успяваше да постигне надмощие над глупостта.
-Ще спазваме правилата. Но изглежда ще трябва да вложим повече в лобисти… За да променим правилата… - каза Мъск - Влагаме милиарди в наука, може би трябва да дадем и за нещо по-полезно…
-Пътят до Марс е осеян с лобисти… - каза Чан.
-Такива са всички пътища в едно пропадащо общество… Но стига вече политика. Имаме ли друго за обсъждане?
Директорът погледна папката си:
-Изглежда, че изчерпихме важните въпроси. Остана срещата със служителите.
-Коктейлът?
-Именно…
-Това ми звучи по-добре от политици, съдии, закони, лобита и натъкмяване на всякакви службаши… - настроението му взе да се оправя - Да вървим…
Бордът на НАСА го последва…


Добри Божилов, Хир Дуло
29.04.2023