Избори 2024
Писателят Добри Божилов е кандидат с:
Бюлетина 4, Преференция 117 - за Европейския парламент
Бюлетина 4 - за НС
Коалиция "Ние, Гражданите"

 9.Виенската опера

Някога - в обсадения близо 3 години Ленинград, всичко било разрушено, а половината население - загинало, но едно нещо оцеляло - градският оркестър. Който свирел под падащите бомби и това се излъчвало по радиото. Така се вдигал духът на населението, показвало се, че колкото и зле да е ситуацията, няма да се предадат. На 9 септември 1942 г. била изпълнена знаменитата 7-ма симфония на Шостакович. И в интерес на истината - удържали. Интересен е въпросът дали повече ленинградчани не биха оцелели, ако се бяха предали и изтеглили армията. В други руски градове, където нацистите бяха победили, след обрата във войната и освобождаването им, се оказа че са оцелели относително повече граждани от тези в града с името на водача на всемирната революция.

Но от друга гледна точка - биха ли победили изобщо руснаците, ако бе паднал Ленинград. Едни твърдят - че “Да”. Дори и Москва да би паднала, Русия имаше стратегическа дълбочина да отстъпва и после да се върне. Заводите вече бяха зад Урал, население имаше достатъчно. Наполеон бе превзел Москва, и бе разбит след това. А на юг нацистите триумфираха в Киев, Крим и Севастопол, което не им гарантира крайната победа.
Но в историята въпрос “ако” не съществува.
Той е само за настоящето.
А жителите на Виена очевидно харесваха поведението на Ленинград. И някогашната столица на Австрия - комай единственото оцеляло по-цяло нещо, имаше превъзходна… опера.
Този културен институт бе една от гордостите на града, дълго преди Еврокалипсиса. И сега бе оцелял, въпреки огромната цена на поддръжката му, насред хаос и разрастваща се мизерия.
Именно в тази луксозна, пир по време на чума, зала се намираха Янаки и Иван, заели най-престижните възможни места в самостоятелна ложа. Всяко кресло тук струваше двайсет елънкойна, но платиха общо сто, за да я запазят за себе си. Всъщност, те не искаха това, нямаха против да има и други хора наоколо. Но се оказа, че ложата се продава само “изцяло” - за сто елънкойна. Очевиден търговски трик, за да се изстискват слушателите, които понякога бяха доста малко и не изпълваха и половината зала. Трудни времена, трудни решения.
Всичко вътре бе все едно, че война не бе имало. Видими бяха някои признаци на изхабяване, но като цяло си личеше поддръжката.
Посещението на операта бе крайно наложително, макар и привидно неразбираемо, с оглед на мисията им. Тук бе един от центровете на власт в града…
Диригентът излезе - по-бляскав отвсякога. Все едно вчера бе получил новия си костюм. Което може и да бе точно така. Диригентът бе легенда в града, един от най-богатите хора. Той бе симоволът на единственото останало величие от някогашна Австрия.
За разлика от неговия, костюмите на музикантите не бяха първа младост, но си личеше, че има старание да ги опазват. Но те все пак бяха само музиканти, а той бе Диригент.
Рязко движение и музиката изригна. Увертюрата към “Кармен”. Това бе най-изпълняваната опера - близо половината представления бяха с нея. Причина бе, че трупата бе малка и владееше едва няколко опери. Нямаше излишък от артисти или възможност да се канят от други места. Някога Виенската опера бе сред най-престижните сцени и за всеки бе чест да изпълнява там. Сега бе място за оцеляване на хора, чиято професия слабо се търсеше. Алтернативата им бе да идат в бордеите, да работят охрана или някоя друга престъпна професия, измежду избуяващите в криза.
Диригентът влагаше всичко от себе си, личеше цялото му вълнение. Гръмовете изпълваха залата, имаща идеална все още акустика.
Появиха се и първите артисти. Декорът и дрехите им не бяха от най-добрите, но гласовете бяха запазени.
-И в това сме изпреварили европейците. Софийската опера в момента е най-добрата на континента… - прошепна Янаки.
-Българските гласове вече не се изнасят в чужбина, а служат на българите. Това е идеалната ситуация за нашия народ… - съгласи се Иван.
С едни от най-добрите гласове на света, и със сигурност -  най-надарени, сравнени с малкия брой на населението, българите бяха на самия връх на световното оперно изкуство. Но по-високото заплащана не Запад бе превърнало тези таланти в западни звезди. Всъщност, дори останалите в България бяха на изключително ниво, недостижимо за девет от десет оперни театъра по света. При такова изобилие от певци, все оставаше и за тия дето са ги родили. Но това не отменяше факта на глобалната доминация на български солисти.
Местните пееха с цялото си сърце и емоции. От време на време публиката ръкопляскаше - къде от останало добро възпитание, къде от искрена радост.
Виена не се различаваше много от Белград. Основната разлика бе, че тук говореха основно на немски, а не на сръбски. Градът бе разделен на квартали със собствени кметове. Подземният свят си имаше своите правила, но те не се бяха изменили много, спрямо мирните времена. Властта бе поделена между Президента на Републиката, Канцлера и министрите. Но той като условната им власт се съсредоточаваше до града, то това бяха съответно вождовете на съответните квартали. Кой каквото бе успял да заграби и да подчини полицията там. После я подсили с остатъци от армията и с къде-що се намереха наемници, но не много скъпи.
Все пак, германската дисциплина и рационалност бяха довели до някои допълнителни ползи, спрямо Белград. Всички бяха установили, че е добре да поддържат общо здравеопазване и болниците да си помагат, защото нямаше смисъл един феодал да има лечебница за счупени ръце, а друг - за язви и черва. Чисто географски, те така бяха изградени, и не се бе планирало градът да се парцелира.
Затова болниците получиха статута на нещо като оазиси - места с имунитет, над които власт нямаше местният кмет на квартал.
Това превърна директорите им в мини-феодали, а те пък се наговориха с мафията. В резултат - в подземията им се развиваше престъпна дейност, а в замяна босовете осигуряваха доста полезни химически субстанции, които да заместят изчезващите лекарства. Субстанции - частно производсво, и вдруги времена - не съмсем приемливи, но за предпочитане сега, пред алтернативата на нищото.
Запазиха се също училищата, защото абсолютно никой - нито престъпници, нито политици, не искаше хаосът да доведе до невежество и да се повтори упадъкът на Римската империя. Когато загубили познанието и грамотността, европейците се превърнаха в диваци, и то за цели десет века. Осъзнаваше се, че ако има надежда нещо да се промени, то за тази промяна и обрат, трябваше да се запазят образованите хора.
Затова във Виена училищата също бяха общи - с имунитет. Там също се настани мафията, но по джентълменско споразумение - без наркотици.
Но само без наркотици, което отвори възможността по-порасналите момичета свободно да се вербуват за проститутки. Тъй като това бе една от перспективните, поне от гледна точка на оцеляване - макар и унизително, професии, то мафията получи идеален източник на “свежо месо”. Възмутени от това, по-разумните австрийци изтегляха дъщерите си от системата, веднага след като станеха жени. След първото им прокървяване. По-важно бе да ги опазят морални и целомъдрени, отколкото да са образовани.
Така започна да се отваря разлика между грамотността на мъже и жени, което наподобяваше ситуацията в циганските гета в България някога. Когато момичетата напускаха училище, веднага след като станеха жени, защото иначе имаше риск “да ги отвлекат за булки”. Сега цивилизованите австрийци бяха стигнали до същата мъдрост като софийско-пловдивските роми.
А да имаш дъщеря в горните класове на училището, вече почти лепваше клеймо на семейството и плъзваха слухове. Което не пречеше да има достатъчно ученички, за да се поддържа самото образование. Във Виена такова имаше - макар и с компромиси, което бе по-добре от да няма никакво.
На сцената се появи множеството, чакащо Кармен - палавата циганка, която да омае доброто момче и да разбие любовта му с Михаела. Публиката се изправи на крака, когато започна нейната ария. Реакцията приличаше повече на тази в кръчма на хубава песен, отколкото на достопочтена опера. Но и хората се примитивиризараха и връщаха към първичното, заедно със средата, в която бяха поставени.
Българите също изръкопляскаха, но без да стават. В ложата не бе нужно.
-Тази Кармен май е нова певица. Така се говореше преди представлението… - каза Иван.
-Изпъква на фона на всички други пенсионери… Трудно някой напуска театъра жив, при липса на пенсии… - отвърна Янаки.
Междувременно Рита Скот - както бе името и - някаква британка очевидно, вземаше едни от най-високите тонова с изумителна лекота. Гласът и бе плътен и силен, и изящен. Най-вероятно - колоратурен сопран - най-високият и недостижим женски тон. Този който певиците имаха само като съвсем млади, и по-късно го губеха, минавайки на по-ниски нива. Кармен не бе идеалната роля за този върховен глас, но когато певицата бе талантлива, можеше да придаде на героинята си собствен чар и зрителите да я приемат като реална.
Двамата шпиони на Живков не бяха най-големите познавачи на съвременното изкуство, но поназнайваха нещо. Да поназнайваш от всичко по малко бе нужно за оцеляването. Не им липсваха знания и по изобразително изкуство, дърворезба, ядрена физика и отглеждане на кучета.
Причината да се озоват в операта бе Диригентът. Запазвайки я като върхов и специален културен институт, с имунитет, феодалите бяха издигнали ролята на директора и, който бе и диригент на оркестъра. Това съвместяване на функции бе характерно преди хаоса в по-бедните държави, но сега бе станало характерно и за Австрия.
Директорът-диригент не заемаше никакъв държавен пост, но бе един от най-влиятелните хора в града. Може би  - най-влиятелният, защото останалите  воюваха помежду си, а той бе приятел с всички. Искаш ли нещо във Виена, намираш някой от велможите, или пък - Диригента на операта. И тъй като мнозина можеха да поискат, то за да го достигнеш си имаше входна такса.
Сто елънкойна за гледане от ложата. А в цената на билета влизаше и право след това да се ръкуваш с Диригента в гримьорната му, и да поднесеш цветя. Излишно е да се споменава, че в операта никой е можеше да влезе въоръжен дори с джобно ножче, а пред въпросната гримьорна винаги имаше двама телохранители. Един добре пазен Диригент.
Именно той бе целта им, услугата която щяха да потърсят, бе малко необичайна, и несвързана с нещо във Виена. Разбира се, щяха да огледат и тук за възможна плячка от инженери, но целта се промени, когато покрай търсенето, разбраха туй-онуй за Диригента.
Представлението се развиваше, появи се тореадорът, любовният триъгълник, драмата. Като за рухнало общество, това не бе лошо изкуство. Вероятно не бе било лошо и това в Ленинград.
-Хубаво е да си шпионин… - каза към последните минути на изпълнението Иван - Неограничен бюджет и ходиш на опери, докато други едва свързват двата края.
-Хубаво е докато си шпионин. Като те убият, вече не си шпионин… - отвърна с черен хумор Янаки.
-Рискът да те убият, дори да си мирен гражданин, днес е огромен. Следователно - по-добре шпионин. Пък и ни готвят по-добре да оцеляваме… - философски отвърна Иван.
Всяко хубаво нещо си има своя край. Дойдоха и последните акорди, написани от Жорж Бизе. Последваха бурни овации и поклони на артистите. Поклонът - това странно действие на човека, който е свършил нещо, пред този, който е гледал. Не би ли трябвало да е обратното. Публиката да се поклони на артистите?
Всъщност  - не. Изкуството става завършено, след като намери публиката си. Заслугата на създателя е едва половината. Другата половина се осигурява от зрителя, който възприема създаденото. Писател без читатели не е писател, а ентусиаст по домашно писане. Художник без хора, които да видят картината е човек с хоби “рисуване”. Певец, когото не слушат, не е певец…
Затова и артистите се покланяха накрая…
Поклони се и Диригентът - некорононованият крал на Виена.
А двамата българи побързаха, за да не изпуснат момента. Ложите с право на аудиенция не бяха една или две…
Предвидливостта им осигуро второ място в опашката. Скоро тя се удължи. Изглежда на нея се наредиха и хора извън ложите. Така в пост-апокалиптична Виена, билетите за опера се проверяваха два пъти - веднъж преди представлението, и втори - преди поднасянето на цветя на Диригента…
Опашки имаше и пред гримьорните на други участници. Доста дълга такава се изви пред младата Скот. Но за нея това вероятно бе нещо ново, и носеше вълнение. За Диригента, чието име бе Ханс Караян, вероятно вече бе досада. Но той владееше идеално умението на артиста да се усмихва и да оказва привързаност буквално на всеки.
Такъв подарък - съвършена фалшива усмивка и сърдечно отношение, получиха и българите. Но само за няколко мига. После усмивката стана съвсем истинска.
-Маестро Караян, вие сте невъобразим наследник на своя велик предшественик. - каза Иван на перфектен немски - Ако не бяха тези трудни времена, щяхте да го задминете…
Ханс бе наистина потомък на легендарния Херберт Фон Караян. И със сигурност бе чувал тези думи поне няколко хиляди пъти. Но те бяха само встъпление:
-Нямаме време, носим ви чудесни цветя и искрените си благодарности… - продължи Иван -Но и много повече - бихме искали да ви предадем личната покана на консула на България, великият патриций Тодор Живков, най-верният на императора. Той ви кани да изнесете представление в София…
Тази дълга титла, всъщност бе официалната на Живков, като част от Кюрдската империя. На всички по света бе ясно, че васалитетът е формален и поне в България, той си е едноличен диктатор. Но за да черпи от благата на империята, трябваше да спазва йерархията.
Караян опули очи. Софийската опера. Върхът на културата в цяла Европа, а може би дори в околните и неразпаднали се територии. Солистите от столицата с лекота минаваха през сцените на Русия, Китай и Азия, имаха покани дори от Америка. А някой да бъде поканен в София, бе все едно в някогашната Ла Скала - най-великият оперен театър в историята. Който в момента бе в руини, след като една зле насочена към Милано ракета, удари точно него.
-Покана за София? Кои сте вие… - попита Караян невярващ.
-Ние сме представители на когото трябва. Ето го сертификатът с подпис… - каза Янаки и извади смартфона си. Там наистина грееше връзката със Старлинк-3, и удостоверяването, че има потвърждение от правителството в София.
Австриецът произход, загуби и ума и дума. Едва успя да промълви:
-Това е огромна чест…
-Разбира се, ще издигне още повече авторитета ви във Виена… - каза лукаво Иван. Авторитетът във Виена бе всичко друго, но не и оперно определение. Диригентът щеше да получи среща със самия Живков - единственият оцелял държавен ръководител в Европа.
-Не знам какво да кажа. Никой не може да откаже подобна покана…
-Ще се радваме да организираме пътуването. Нашият ръководител има само едно дребно искане към Вас…
-За такава покана бих дал и живота си… - развълнувано каза онзи.
-Не искаме живота ви. Всъщност искаме да опазим нечий друг живот. Интересува ни братовчед ви - Хуго Караян.
-Хуго? Къде е той? Застрашен ли е? - попита Диригентът.
-Не знаем. Очакваме от вас да ни помогнете…
-Аз? Не съм го виждал от десет години. Откакто започна всичко, и той бе в най-опасните места - това му бе професията. Не знам къде е. Или е загинал, или е някъде в лагерите…
-Не считаме, че началникът на полицията в Щутгарт е загинал или е избягал… - каза Янаки - Това е един от най-дълго оцелелите градове. Дори германското правителство - в последните му дни, се скри там. И всичко бе благодарение на Хуго - вашият братовчед.
-Да, знам всичко това. Но видяхте после какво стана. Водородната бомба. В центъра на Щутгарт има огромен кратер, всичко е пометено. От правителствените сгради и кметството не оцеля нищо.
-Считаме, че братовчед ви е оцелял. Не напразно служби и мафиоти го издирват - едните за да го вербуват, а другите - за да му отмъстят за това, че ги беше смазал преди това. Останал без власт, бе време да плати сметката… - каза Иван.
-Търсят призрак. Ако е мъртъв, вече е призрак. Ако е жив, и никой не го е намерил толкова време, също е призрак…
-Ние сме добри ловци на призраци. Носим специално оръжие… - усмихна се Янаки.
-Оръжие? Оръжие за призраци? Вие да не сте луди…
-Напротив… - каза Иван - Оръжие, със сертификат от Старлинк-3… - янаки отново вдигна мобилния си терминал…
Покана от самия Живков. Представление в София. Нито един от виенските барони нямаше да смее после дори да го погледне в очите. Но Хуго…
-Никога не съм бил особено близък с Хуго. След падението - съвсем. Но ще разпитам всеки възможен роднина за това.
-Обещайте им и билети за Софийската опера - който помогне за Хуго, ще гледа представлението ви на живо… - завърши Иван.
Доста се бяха позадържали. Трябваше да излизат, за да не предизвикат съмнения. Ханс им пъхна една чип-карта в ръцете:
-С това можете винаги да ми дойдете на гости. След пет дни сте поканени на обяд - имам свободен ден…
-С радост ще дойдем… - усмихна се Янаки.
Отвън опашката бе започнала да нервничи.
Във Виена намериха общо четирима инженери и ги пратиха към полите на Витоша. Заедно със семействата им задминаха двайсет души. Петте дни неизбежно чакане им помогнаха да не бързат - можеха повече да се пазарят с мафиотите, и да намалят малко цената. Посъбраха допълнителна информация и вербуваха няколко местни доносника да работят за тях. Не им струва много…
Домът на Караян бе богат. Очевидно обичаше лукса, въпреки трудните времена. Бе разположен в една от най-високите сгради във Виена - на самия покрив. Където можеше да поддържа дори градина. Уязвима бе само от хеликоптер, а такива все по-рядко се срещаха. Високите етажи носеха неудобството по-трудно да се поддържат, защото нямаше части за асансьорите, а и електричеството не бе много стабилно. Но успееш ли да уредиш това, пък получаваш най-високо спокойствие.
Прислужницата - съвсем бяла, ги преведе през няколко коридора, доста лъскави и поддържани стаи, и накрая ги въведе в огромна зала. Бе пълна със зеленина. Очевидно собственикът обичаше природата. Сред целия този Рай, имаше богато изпълнена маса, чието съдържание се усещаше по уханието още преди да си я видял.
И в дъното и стоеше Караян.
Но не Диригентът.
Не бяха го виждали никога, но се досетиха.
-Заповядайте, приятели… - каза онзи.
-Не се познаваме, за да сме приятели… - каза Янаки.
-Това е учтивост. Можех да ви нарека “господа”. Но би било снобско…
-Къде е г-н Караян? - попита Иван.
-Стяга куфарите за София. Това наистина е уникален шанс. А аз трябва да му го осигуря. Той направи много за мен…
-Мисля, че ти си направил повече за него… - подметна Янаки.
Хуго - вече нямаше съмнение, че не може да носи друго име, се усмихна:
-Прави сте. В много измерения сте прави…
-Ти ли си истинският Диригент? Господарят на Виена… - попита Иван.
-Такъв човек няма. Виена е хаос като всичко друго. И става все по-зле…
-Но в частта без хаос - изглежда че коравото ченге от Щутгарт е създало своя империя. Зад музикалните плещи на братовчед си.
-Това е ваша оценка. В известен смисъл - правилна…
-Но защо е всичко това?
-Защото за вас онова, което наричате “империя”, за мен е просто един бункер. Землянка за оцеляване. Аз не искам власт, а само да съм жив.
-Мнозина велики водачи точно това са казвали…
-Моята цел е съвсем проста, момчета. Хаосът вилнее, всичко се руши, но има едно нещо, което избуява. Досещате се кое е - и вие сте ченгета…
-Аз не съм ченге… - възпротиви се Янаки.
-Всеки, който работи с ченге, вече е ченге… - реконтрира го Хуго.
-Престъпността. Тя вилнее и избуява при хаос… - каза Иван.
-Точно така. Не само избуява. Всичко става престъпност. Днес няма почтени хора - те са роби и смачкани. Всичко леко издигнато са измамници и мошеници. Сега е времето на бандитизма. Времето на идеалното отмъщение спрямо такива като мен. Моите врагове сега са феодали и крале.
-Ти също можеш да си крал…
-Какъвто и да съм, всеки ще иска да ме очисти. Защото твърде много бой ядоха преди това. Разумното за мен е просто да остана жив.
-Като не си поставяш големи цели, можеш да ги следваш по-дълго… - констатира Иван.
-Мъдро, нали? Едно е мъдро в едни условия, друго - в други…
-И Виена е скритото царство на Хуго Караян, чрез братовчед му - Ханс Караян…
-Виена е просто мястото за спокойствие. Ако се замислите, нито вие, нито ЦРУ, нито руснаците, могат да ми осигурят същото. Винаги ще се знае къде съм. Тайната е най-голямата ми защита…
-Не бихме могли да предложим нещо повече… - призна Янаки.
-Сиреч, отказвате да ме вербувате…
-Имахме и подобен план, но бързо разбираме възможното… - рече Иван.
-Впечатлявате ме. Американците ми изгубиха три седмици и непрекъснато си вярваха, че ще успеят. Това ме забави в Марсилия, където си мислеха че съм за постоянно. Руснаците кандисаха след седмица. А вие - след петнайсет минути…
-Ние сме бойците на България - най-мъдрата нация в историята… - каза Янаки.
-Шегуваш се, но може и да не бъркаш.
-Надявам се…
-Но след като сте толкова щедри към братовчед ми, какво искате от мен?
-Бихме искали да работиш за нас. Но целта ни минимум са архивите. Водородната бомба едва ли ги е изтрила. Така както не е изтрила теб…
-За какво са ви архивите на Щутгарт? Те са огромни. И вече нямат стойност. Самият аз не ги ползвам повече от два-три пъти годишно. Населението се разбяга, такъв град няма. Тези архиви са исторически документ, нищо повече…
-Значи няма да изгубиш нищо, ако ни дадеш копие… - каза Янаки.
-И все пак - защо?
-С времето ще се разчуе. Няма как да не се разчуе. Но ако искаш по-рано да разбереш, трябва да те вербуваме. Ще ти осигурим прикритие в София. Никой няма да разбере, че Хуго Караян е възкръснал.
Той се замисли за малко и каза:
-Хуго Караян ще умре отново. Като в Марсилия и Будапеща. Винаги когато някой ме открие, след това умирам.
-Байдън и Путин не те търсят вече?
-Не и прекалено усърдно…
-И сега ние сме наред - намерихме те, но ще изчезнеш…
-Не ме намерихте. Аз сам се показах. Трябваше да направя нещо за Ханс. Дължа му го. София ще е върхът в кариерата му.
-Но като се завърне тук, ако скритият полицейски мозък не е около него, бързо ще изгуби статута си… - каза Янаки.
-Възможно е. Но това ще се приеме дори добре от останалите. Ако Диригентът развива единствено изкуството си и не се занимава с бизнес и печалби. Ще си го отглеждат както мафията отглеждаше Синатра.
-Аз все още мисля, че София е по-добра опция за теб…
-Кой знае, може и да сте прави. Но аз знам къде е София. Ако премисля, винаги мога да дойда…
-А ние едва ли лесно ще те намерим отново…
-Да, нямам друг толкова популярен братовчед, когото лесно да изкушите… Пък и - дали ще ви трябвам. Това е за вас… - каза той и остави малък чип.
-Едва ли си събрал целия архив тук?
-Не, ни най-малко. Това са досиетата само на работилите в “Мерцедес” и подизпълнителите им. Заедно със семействата и близките. Някои работници имат странни близки. В други времена можеха да бъдат изнудвани с това. Но днес да имаш син-наркоман или чичо-психопат, си е само твой проблем. Няма общество и ценности, които да го заклеймят…
-Защо реши, че за това сме дошли? - попита Иван, и бе впечатлен от прозорливостта на Караян. Никой не се съмняваше, че рано или късно всичко ще се разчуе. Но по-умните се досещаха по-бързо.
-Аз съм ченге и навързвам фактите. Освен това съм и оцеляло ченге, търсено от хиляди престъпници.
-Това определено предполага качества да се досетиш за възраждането на “Мерцедес”...
-Считам, че идеята е страхотна. Може би - дори гениална…
-Нашият началник ще се зарадва на тази оценка. - каза Иван, вземайки чипа.
-Вашият началник е единственият политик с глава на раменете си, и затова неговата държава е единствената оцеляла… А ако успее да задигне “Мерцедес”, ще се превърне в световна величина.
След тези думи, Караян най-сетне взе една питка от масата. Храната през цялото време стоеше недокосвана.
-Заповядайте. Нали ви поканихме на обяд…
След като бяха свършили работа, може би бе време именно за това. Вербуването бе втора и важна цел, но неосъществяването и не можеше да се счита за провал. Едно ченге бе важно, но бъдещето бе на инженерите.

(Продължава скоро)
Добри Божилов, Хир Дуло
11.12.2022