Избори 2024
Писателят Добри Божилов е кандидат с:
Бюлетина 4, Преференция 117 - за Европейския парламент
Бюлетина 4 - за НС
Коалиция "Ние, Гражданите"

18.Пленници

Винаги бе имало вероятност да се случи. Бяха подготвени за него и не нанесе особени щети. Парите бяха блокирани навреме - далеч извън всякакъв шанс да бъдат откраднати. Двама опитни мъже - агент на службите и оцелял достатъчно дълго авантюрист, бяха всичко друго, но не и лесна плячка, с цел доход. Което не попречи все пак да бъдат плячка.
Колата им се повреди насред нищото. Трябваше да продължат пеша. По-късно научиха, че повредата е била умишлена - докато се бяха разправяли в един крайпътен лагер, без да успеят да освободят нито един роб, някой бе източил част от маслото. Оставил достатъчно, за да тръгнат, но не и за да стигнат някъде. В тези разнебители автомобили, купени къде ли не, никакви датчици не работеха, така че да ти светне нещо на таблото бе немислимо. Всъщност, или всичко светеше едновременно, или не светеше нищо.
И така - автомобилът - купен само преди 2 седмици, ги остави на пътя. Нарамиха раниците и оръжието и продължиха напред. Разузнавателните данни сочеха, че на около тридесет километра има що-годе оцеляло селище, където могат да купят нов автомобил. Може би можеха дори да направят частичен бартер - отстъпка от цената, в замяна на повредения стар, изоставен край пътя. Ако разбира се, новият собственик успееше да го намери, преди някоя банда.
Пътят им бе на юг. От Щутгарт към Италия. Във Верона се бе оформил огромен лагер с близо 1 милион бежанци. Очакваха там щедра реколта от инженери. Но пътят през Алпите бе… през владенията на комунистите. На Верн. На планинската комунистическа Република Европа. И именно тя се оказа в центъра на всичко.
Настигнаха една група едва кретащи мигранти - двайсет-трийсет души. Бяха сравнително сносно облечени, но им личеше, че са грохнали. Сигурно бяха скитали със седмици. Можеха да ги подминат, но сякаш в група бе по-безопасно. Решиха да се присъединят към тях. Онези нямаха нищо против. Всъщност, самата група бе така събрана - първом били трима-четирима, после по пътя нараснали. Целта бе все същата налудничава - Верона и някакъв шанс за път към Либия. Лагерът не би станал толкова голям, ако имаше лесен път на юг. Мнозина се надяваха да им се отвори шанс, въпреки че бяха наясно, че за повечето такъв шанс няма да има. Корабите бяха малко, все по-препълнени и все по-скъпи. Можеше да се наложи да работиш две-три години, за да изкараш правото си да стъпиш на палубата му.
Но Либия бе светъл лъч надежда над раздирана от престъпници Европа. Иван и Янаки станаха част от пътуващите в тази посока.
Засадата изненада всички, защото бе на възможно най-абсурдното място - на открито, без никакви дървета или прикрития наоколо. Като от нищото изникнаха десетина тежко въоръжени мъже и заеха всяка възможна тактическа позиция. Явно се бяха прикрили на равно и празно, което предполагаше внимателна подготовка, дълбане на ями и трудно маскиране. Какво тук налагаше подобна сложна операция не бе ясно.
Но и двамата българи съобразиха мигом, че съпротивата е безсмислена. От бежанците изглеждащи годни за бой и въоръжени добре - такива не се виждаха. Двама срещу десет, и то изненадани - трудно бе.
Янаки мигом натисна паник бутона. Същото направи и Иван. Системата бе настроена да се активира, дори ако един го направеше. Това бе предохранителна мярка, която мигом изпращаше сигнал през Старлинк-3, който блокираше всички пари, до които можеха да имат достъп. Тя имаше и допълнителна защита - ако нападатели заглушаха сигнала. В този случай автоматично се включваше часовник, който блокираше парите след трийсет минути. Сиреч - при прекъсване, трябваше да издържат само половин час на мъчения, преди похитителят да изгуби всякакъв шанс за пари. Тъй като блокирането на Старлинк-3, заедно с допълнителните защити на българското разузнаване, бе трудна, скъпа  и сложна задача, то вероятността изобщо някой да успее, та и да поддържа блокажа дълго, бе малка. В този случай обаче допълнителната защита се оказа ненужна, защото и двамата усетиха вибрирането, което им даде да разберат, че сигналът е приет. Оттук насетне разполагаха само със сто елънкойна общо - с които да се пазарят, и да откупят свободата си.
Похитителите видяха, че няма да има съпротива и бързо се приближиха. Взеха автоматите и пистолетите на българите, после ги поведоха извън пътя. Само тях…
-Изглежда ние сме били единствената цел на атаката… - каза Иван.
-Пуснаха останалите. Но за какво сме им, та и ще правят подобна сложна операция с прикритие? - отвърна Янаки.
-Нищо чудно и те да са повредили колата…
-Дали?
Стигнаха до малко хълмче, а зад него - кола. В доста по-добро състояние от тяхната. Един добре поддържан пикап. Натовариха ги в каросерията и вързаха ръцете им с белезници към корпуса. Заедно с тях се качиха само двама охранители, плюс двамата отпред. Теоретично, това бе рисково решение, защото обучени професионалисти като българите можеха да обезвредят охраната и после да убият тия отпред. Които там бяха лесна мишена, ако се оправиш отзад.
Но не и ако си окован в добре стегнати белезници.
Потеглиха по един път нагоре към планината. Минаха няколко поста, на които техните похитители махнаха приятелски.
-Какво търсите от нас? - попита Иван.
Онзи само го погледна мълчаливо и отвърна поглед.
Още няколко подобни опита се провалиха, което значеше едно - спазваше се дисциплина, и се изпълняваха заповеди. Не знаеха защо отвличат, не трябваше да говорят с жертвите, а просто да ги доставят.
Това се случи след около час. Първо паркираха колата край една гора, а после вървяха около десет минути през дърветата - без ясна пътека. Вероятно местните познаваха добре терена и рядко минаваха по едно и също трасе, така че да не се образува утъпкване.
Накрая стигнаха до лагера - може би десетина бараки и няколко палатки, оградени с ред бодлива тел. Отвън имаше часови.
Без много обяснения ги отведоха право в центъра. В една от бараките ги очакваше доста висок рус мъж с яко телосложение. Той прошепна нещо на похитителите и те излязоха.
-Добре дошли при свободата. Аз съм майор Лучано… - говореше на силно примитивен, но разбираем английски език.
-Аз съм Слобо, а това е брат ми Драган. Ние сме сръбски търговци… - представи прикриващата версия Иван.
Онзи се усмихна:
-Мислите ли, че ако бяхте сръбски търговци, щяхме да полагаме толкова усилия да ви следим, да повредим колата, без да се усетите, и накрая да пратим най-добрите си мъже да ви арестуват?
-Именно затова се изненадахме. Какво търсите от нас? Имаме не повече от петдесет-шейсет елънкойна. И малко други пари в брой. - отвърна българинът.
Бе съвсем прав. Оттук насетне операцията им бе практически прекратена. За да се реактивират парите, трябваше да идат до сигурно място, където да се установи, че са свободни, и да се свържат със София. Подобни сигурни места някога бяха посолствата на България, но сега те повечето бяха закрити - поради прекомерна несигурност. Най-близкото бе в Албания. Алтернативата бе да стигнат до някое пристанище и да повикат кораб. В Средиземно море имаше български патрули. Но никой нямаше да се отклони и да харчи гориво, само заради тях. Просто щеше да знае, че трябва да ги идентифицира при следващото си редовно пристигане в пристанището. Но тия кораби избягваха да влизат напоследък в пристанища, заради риска да бъдат залети от мигранти. Накратко - системата за опазване на парите с “паник-бутоните” бе блокирала операцията по набиране на инженери за новата фабрика на “Мерцедес” в Рила. Дори да напуснеха плена си, двамата щяха да изгубят седмици, докато се доберат до сигурна точка, където да активират отново авоарите си. А без пари да ловиш инженери в континент, интересуващ се само от пари, бе безсмислица…
-Обстоятелството, че имате петдесет елънкойна доказва, че не сте мигранти, а за нас - доказва, че не се интересуваме от пари. Ако не сте разбрали, другарят Верн има други ценности. И ние ги споделяме.
-Никоя революция не става без пари… - каза Янаки.
Лучано го погледна презрително:
-Ще се убедите скоро, че истинските революции става само без пари. И по никакъв друг начин. Всичко друго е фалшификация…
-Безпарично общество. Правени са такива опити. Няма успех… - каза Иван.
-Не сме тук за да спорим. Дръжте си парите. С тях няма да откупите свободата си…
-Тогава какво ще правим? Друго нямаме… - каза Янаки.
-О, имате. Имате, повярвайте ми. Имате една друга валута, която ценим достатъчно.
Двамата се спогледаха. Неразбиращи.
-Тази валута се разменя винаги за друга като себе си, или се краде с болка. Сега ще ви дам малко безплатно от това, което ние знаем - вие двамата сте шпиони на диктатора на България. Не знаем какво търсите из Европа, но не е оръжия или пари, нито роби. Нито пък сте пратени, за да убиете Верн, каквито доста идиоти идват от Америка основно. Това знаем за Вас - казах ви го безплатно, сега вие ми дължите своята част от сделката…
“Сделката”. Разбраха какво има предвид. Комунистите не искаха пари, а… информация. Затова бяха отвлечени. Наистина информацията бе ценен ресурс, която малцина разбираха. Но Верн очевидно бе от малцинството което знаеше колко струва тя. И истината е, че дори един елънкойн да нямаш, ако имаш ценна информация, можеш да изградиш цяло общество, основано на нея. По своему си, това пак бе капитализъм - но с друга разменна монета.
-Уверявам ви, че не сме шпиони, а най-малкото на тези фашисти - българите. Никой сърбин няма да стане шпионин на София. Имаме вражда от векове…
Част от битието им на “сърби” бе, именно за да могат да се прикрият по този начин.
Но всъщност, бяха обречени, по една много проста причина... И тъй като комунистите очевидно не обичаха да си губят времето, то онзи продължи директно.
-Сърбия отдавна не съществува, нито може да си позволи шпиони из незнайните пътища на Европа. Мога да ви изоблича до ден-два - в съседния ни лагер има един сърбин. Ще го извикам да ви проверим сръбския език. Обаче това не е нужно, защото вие сте шпиони, а в Европа има само една държава, която може да има такива. Не сте руснаци или американци - едните почти ги няма вече, а другите са толкова предвидими с единствената си цел, че не можем ги сбърка. Остава да сте на Живков хора. А друг, освен шпионин, да има достъп до толкова много пари, за да се откупи, няма как.
-Ние сме търговци, не можеш да търгуваш без пари…
-Търговци с таблети с екстра-софтуер към Старлинк-3. И с паник бутони.
-Е, ние имаме повече от петдесет елънкойна. Това е предохранителна мярка… - каза Иван.
Но онзи никак не му вярваше:
-Търговци вече почти няма. А неколцината останали не са в Европейската република, защото знаят, че тук никой не търгува с тях. Из останалата Европа пък не се разплащат в елънкойни, а разнасят местните контрабандни валути. Накратко - не сте търговци, имате пари и сте твърде добре подготвени. Вие сте шпиони. А само един човек може да праща шпиони. Значи сте негови.
-Това е твоя версия. Трудно ще ти помогнем, ако вярваш в призраци… - каза Янаки.
-Мнозина считат и нас за призраци - червеният призрак, който броди из Европа…
-Не виждам как точно можем да ви помогнем. Извън парите, ценното са само оръжията ни. А вие вече ги взехте… - рече Иван.
-Вече ви казах - имате информация. Аз ви дадох част от нашата информация за вас безплатно. Дължите ми най-малкото уважение…
-Ние те уважаваме. Но да изпълним исканото от теб, може само с измислици. Това ли да правим? Добре - шпиони сме, и обикаляме да ловим комунисти… - каза Янаки.
-Не се съмнявам, че няма да проговорите, а ще ме иронизирате. Ако вярвам, че сте шпиони, то едва ли ще кажете нещо доброволно. И не разчитам на това…
Думите му малко ги стреснаха, макар че имаха подготовка - нали затова бяха се учили толкова дълго - кой в школата, кой в реалния живот.
-Мъчения? На двама клети сърби… - промълви Иван и изманипулира гласа си, така че излъчва страх и дори плач.
-Умел си. Непрофесионалист не може толкова бързо да смени настроението. Ти си шпионин. - каза Лучано - И съм сигурен, че носиш на бой. Затова не мисля да моря нито себе си, нито хората си да си трошим ръцете и краката с теб. Ако не искате да търгувате с информацията си, ще ви я вземем безплатно. Чрез невро-химия…
-Серум на истината? Този рядък и скъп продукт за двама сръбски идиоти… - ухили се Янаки. Да блъфира в този момент бе най-доброто. Серумите наистина бяха редки и все по-скъпи.
-Ние си произвеждаме сами химикалите. - каза партизанинът - Имаме достатъчно. И имаме и свои разработки с невро-стимулаторите. Комбинация от ток и химия отваря всякакви усти…
Имаше слухове за подобни експерименти - и в Русия, и в Америка, и дори - в България. Но неочаквано бе да се случват в Алпите - в примитивните условия на анархо-терористични банди. Явно Верн имаше много с какво да ги изненада.
-Каквото и химия да приложите, ако някой не знае нещо, няма как да ви го каже. Гарантирам ти, че ще научиш от нас само сметки, скрито счетоводство, мамене на феодали и фалшиви стоки. Това са най-големите ни грехове, които бихме крили най-много при мъчения… - каза Иван - Всичко друго е законно и не го крием.
-Днес в Европа всичко е законно - дори фалшивите стоки. Като няма закон, всичко се узаконява. Ни вие сте шпиони на диктатора Живков, и ще търгувате с нас, уверявам ви…
Подир тези думи в стаята влязоха пак похитителите им. Явно им бе дал някакъв знак. Отведоха ги в друга барака. Там имаше подготвени две легла с каиши, а около тях - електроди, шишенца и всякакви спринцовки. Обстоятелството, че леглата бяха две, сочеше че отдавна са били приготвени специално за тях. Иначе нямаше нужда са се държи повече от едно място за разпити. Планът отдавна е бил да ги разпитват едновременно.
Вързаха ги, и ги окичиха с всякакви кабели. Отново се появи Лучано, заедно с някакъв доктор.
-Това е лудост - никаква химия не може да роди друго, освен халюцинации…  - опита се за последно да овладее положението Иван. Притеснен бе не за себе си - бе тренирал и тестван с всякакви серуми. Не знаеше как би се справил Янаки.
-Ни всъщност на халюцинациите разчитаме.
Иглите се впиха във вените им.
Събудиха се. Не знаеха колко време е минало. Може би няколко часа. Познат ефект от серумите - все едно си препил дълбоко и прекалил с наркотици. Каквито и си бяха всъщност. Но после не помниш какво си правил “снощи”. Разликата с пиянството и дрогирането е, че тук нямаш часове дълбок сън, в които организмът все пак да отпочине - дори частично. Събуждаш се след разпита веднага.
Над тях стоеше същият доктор - отново със спринцовка - очевидно вече с друго вещество. Осъзнаха се доста бързо - вероятно бе силен допинг.
Като видя, че са напълно с ума си, се появи Лучано:
-Трябва да сте горди със себе си - нищо не казахте. Истински шпиони. Но ние пак разбрахме всичко…
Подир което ги развързаха, сложиха им по едни белезници - колкото да не е “без хич”, и им донесоха по едно удобно кресло да седнат. Пред екран.
-Сега ще видите разпита…
-Доста странен разпит - при който после го гледаш на запис… - каза Иван.
-Не са те подготвяли за това, нали?
-Не са ме готвили за никакви разпити. Аз съм един злощастен сърбин, който яде бой, защото го мислят за българин…
-Съвсем друго показа разпитът…
-Нали нищо не бяхме казали? - попита Янаки.
-Директно - не. Но смисълът на нашия разпит не са вашите думи. А вашите реакции - комбинация от пулс, нервни импулси, кръвно налягане, зеници, та дори - детектор на лъжата. Колкото и да сте добри, можете единствено да осъзнаете, че трябва да мълчите и да лъжете. Но не можете да управлявате подсъзнателното и невидимото. Ние него виждаме. И разбрахме почти всичко…
-Разбрахте какво точно?
-Не искате ли да гледате?
-Предпочитам по-синтезирано… - каза Иван.
-Добре, накратко - вие сте шпиони, които търсят нещо из Европа. Така и не разбрахме какво, но тук има останали само хора. Значи търсите хора. Сигурно някакви специалисти или други агенти, които знаят нещо. За целта са ви дали доста пари и имате пряка връзка с висшите генерали в разузнаването на България. Можете по всяко време да се свържете дори с диктатора. А след като това ви е позволено, значи сте достатъчно важни, за да се свържем ние. И да търгуваме с информация.
-Доколкото сме чували, българските служби не преговарят под натиск. Ще жертват хората си, но няма да признаят връзка. Още по-лесно ще жертват двама сърби… - каза Янаки.
-Не очакваме да признаят. Нито да хукнат да ви спасяват. Очакваме да разберат, че може да се търгува с нас. Отдавна опитваме да влезем в контакт, но системата ви ни изритва. Сега чрез вас ще прескочим първата порта.
-Мисля, че не сте намерили добрия ключ… - каза Иван.
-Ще промениш мнението си скоро. А ако началниците ви са разумни, и ще ви освободим бързо…
-Нашият началник са парите, но вие от тях не се интересувате… - каза Иван, подновявайки версията за търговците.
-Безспорно сте способни агенти. Заслужава само похвала вашият диктатор. А сега - искате ли да гледате разпита си, или да продължаваме по-натам…
Двамата се спогледаха. След малко Иван каза нужното, за да спечелят време. Времето винаги бе изгода - ресурс за премисляне, планиране, запознаване със средата:
-Нека гледаме… - каза той.
Лучано натисна бутон на дистанционното и екранът светна…

Добри Божилов, Хир Дуло
15.02.2023