Adsense-top

ДНЕС ЧЕСТВАМЕ 105 ГОДИНИ ОТ ЧОВЕШКАТА СЕЧ В АРМАГАНСКАТА ДОЛИНА - ТУPЦИ ИЗБИВАТ 60 ХИЛЯДИ БЪЛГАРИ, ВКЛ. ПЕЛЕНАЧЕТА (нямало робство)....

Денят е 25 септември, 1913 година – още една дата от незабравимото „турско присъствие в България” – ЧОВЕШКАТА СЕЧ в Армаганската долина. В началото на юли 1913г.
Турците ИЗВЪРШВАТ ЕТНИЧЕСКО ПРОЧИСТВАНЕ И започват да избиват и прогонват българското население от българските територии в южна Македония, Одринска и Беломорска Тракия.
Любомир Милетич описва повече от 160 кланета, като най-жестоките са в селата Булгаркьой, Хухла, Покрован, Илиева нива, Сив кладенец, Доган Хисар, Малък и Голям Дервент, Манастир, Сачанли и Армаганската долина - в народната памет мястото остава с названието „долината на смъртта”. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише:"Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!"
По това време турците извършват първия ГЕНОЦИД НА 20 ВЕК в съвременна Европа – първо над българите, а после над арменците. Унищожават над 60 български села, а около 60 000 българи са избити, хиляди са отвлечени и продадени в робство на нелегалните пазари в Одрин, Бурса, Истамбул и Мала Азия, или прогонени от родните им села и градове.
Последните български роби са жени и момичета на възраст от 10 до 30 години, отвлечени след зверските кланета на миролюбивите българи в Беломорска и Одринска Тракия. Етническото прочистване е било насочено против 300 000 българи. Убитите тракийски българи се оценяват на 20 % от българското население в Тракия, останалите българи християни са прогонени.
В книгата си Ahmad Shafiq Pasha пише, че много малко от отвлечените българки не са достигнали до робските пазари, защото, или не са издържали на груповите изнасилвания от войската и местните турци от всяко село, през което са били прекарвани българските гяурки, или сами са се самоубивали, защото не са могли да преживеят стореното им.
Сър Хенри Моргентау, който служил като посланик на САЩ в Константинопол от 1913 до 1916 г., твърди в своята „История на посланик Моргентау”, че имало „банди” от военни, които продавали бели български роби по време на неговата служба. ВЕЧНА ИМ ПАМЕТ НА БЪЛГАРСКИТЕ МЪЧЕНИЦИ!

Армаганската сѣчь
Турски войници нападатъ бѣгащето население въ долината Армаганъ. — Убийства и обири. — Отвличане жени и моми въ робство. — Рѣшението ми лично да отида на самото мѣсто. — Грозни картини: незаровени още трупове на избититѣ; трупове на измрѣли, обезобразени дѣца.

Прѣди да потегли къмъ България разбѣгалото се подиръ сражението при Фере население, една часть отъ него, повече Съчанлийци, спрѣла се на почивка въ долината „Армаганъ-чесмеси” близу до Курбалъкъ (въ Дуганхисарската планина), била нападпата отъ 200 души турски войници, които отивали да запалятъ и ограбятъ единственото още останало читаво българско село Пишманъ. Турската чета, потеглила отъ селото Бадуренъ, напада народа, почва да стрѣля, и като се почва на вси страни панически бѣгъ, сѫ щикове и ножове избива когото настигна. Повечето отъ избититѣ сѫ Съчанлийци, което можахъ и азъ сетнѣ да установя и по намѣренитѣ на мѣстото разхвърлени тескерета и „нуфузи” у бѣжанцитѣ, часть отъ които, още добрѣ спазени (на 1 декември 1913 г.) прибрахъ. Най-накрая турцитѣ залавятъ множество жени — до стотина, които, подкарватъ къмъ Марица въ плѣнъ. Това е станало на 25 септември. Заловенитѣ първомъ били закарани до Пишманъ, гдѣто нощували. Турската чета запалва и селото Пишманъ, гдѣто избива старите хора, които се намирали тамъ. На другия день часть отъ сѫщата чета, засилена съ нови сили, се повърнала да дири разбѣгалото се население на сѫщото село. Слѣдъ малко сражение, понеже се привършили и патронитѣ, населението отстѫпило, а турцитѣ успѣли да заловятъ до 30-тина Пишмански жени и моми. Съ богата плячка ги повеждатъ къмъ Каваджикъ.
Нека първомъ да прѣдамъ нѣкои подробности за сѣчьта при Армаганъ, които въ Гюмурджина узнахъ отъ Х р и с т о Д а м я н о в ъ.
„Слѣдъ изгарянето на селото ни Съчанли нашитѣ избѣгаха въ Дедеагачъ, отъ гдѣто ни поведоха заедно съ цѣлия народъ къмъ Фере. Подиръ сражението тукъ ние Съчанлийци, които бѣхме наедно, се отдѣлихме въ балкана. Съ насъ имаше хора и отъ Къзларъ, отъ Аткьой и отъ Манастиръ. Въ долината Армаганъ, гдѣто се бѣха разположили на почивка и за да се нахранятъ повече отъ 800 души старци и жени съ дребни дечица, бѣхъ и азъ, когато ни нападнаха. Т о б ѣ ш е р е д о в н а в о й с к а, и м а ш е и а р а п и и ч е р к е з и. Щомъ почнаха да гърмятъ върху насъ, ние ударихме къмъ рѣката на лѣво и на дѣсно, а повечето народъ — къмъ колибитѣ. Азъ останахъ назадъ и тръгнахъ на лѣво по баира въ посока къмъ Бадуренъ, но като видѣхъ, че тъкмо и отъ тамъ ме прѣсрѣщатъ турци, скрихъ се между зеленикитѣ и се потаихъ. Отъ тамъ видѣхъ, какъ тъкмо срѣщу мене манафитѣ спрѣха Петко Митревъ (60 год.) съ момата му Злата (16 год.) и ги убиха. Първомъ го удариха съ пушка, а послѣ съ ножъ въ гърба. Бѣхъ на близу и всичко добрѣ виждахъ: най-напрѣдъ трима ги прѣсрещнаха и ги прѣтърсваха за пари; сетнѣ ги пуснаха и с т р ѣ л я х а в ъ р х у т ѣ х ъ т а с е в ъ р н а х а д а г и д о б и в а т ъ с ъ н о ж о в е, с ъ щ и к о в е т ѣ. Азъ бѣхъ „карши” и видѣхъ това. Долу въ рѣката биде убитъ Г е о р г и С е д м а к о в ъ; той биде ударенъ въ шията и рѫката му разсѣчена. Като бѣхъ седналъ въ зелениката, гледамъ, какъ ги застигатъ, обискиратъ ги и сетнѣ ги застрѣлватъ.
„Стояхъ скритъ, докато се мръкна. Манафитѣ отдѣлиха женитѣ настрана и ги закараха покрай Сарджовата колиба на дѣсно къмъ Пишманъ, покрай чешмата. Една мома по пѫтя за Пишманъ се метнала въ рѣката и се удавила.
Разказа на очевидеца Дамяновъ дава съвсѣмъ блѣдно понятие за клането въ Армаганската долина. Той е видѣлъ само това, което се е извършило на близу до него; при все това малкото примѣри, какъ сѫ убивали и какъ сѫ постѫпвали при туй, сѫ твърдѣ цѣнни данни и специялно за мене, защото по тѣхъ можахъ да установя и имената на нѣколцина отъ убититѣ, чийто трупове още стояха непогребени.
На 1 декември стигнахъ на Сарджовата „колиба”, а въ сѫщность чифликъ. При плета отъ лѣво намѣрихме на една черга единъ дѣтски скелетъ, още не съвсѣмъ разложенъ, на малко дѣте колкото на една година (вж. фотогр. снимка № 56). Вънъ отъ оградата видѣхме останки отъ трупове на двѣ момичета отъ по на 5—6 години. Кучета ги бѣха яли, та черепитѣ на половина бѣха оцѣлѣли; на едно момиче стояха още ризката и долнитѣ дрѣшки цѣли. До тѣхъ имаше двѣ бакърени котлета и два пешкира съ везове. Коситѣ на двѣтѣ момичета бѣха едно въ друго прѣплетени. На близу видѣхме другъ черепъ, остатъкъ отъ гръбнакъ на малко дѣте, и ризка.
Къмъ 12 часа стигнахме и въ самата долина Армаганъ, потънала въ зеленина, въ гѫсти зеленики. Тукъ вече се натъкнахме на всѣка стѫпка на слѣди отъ страшната сѣчь: скелети, особено много дѣтски, глождани отъ кучета, и черепи отдѣлно разнесени; чорапи, ризки, разни дрѣхи — женски, раздрани женски ризи, червени шалове. По долу покрай рѣката още повече разхвърлени женски дрѣхи, особено червенитѣ, усукани на рѣси задни прѣстилви, каквито носятъ женитѣ отъ Съчанли и Манастиръ, женски коланчета, нанизи отъ мониста, ризи. На едно мѣсто имаше разхвърлени на турски написани книжа съ печати, нуфузи и тескерега, отъ които събрахъ 10-тина отъ по здравитѣ. Малко по долу намѣрихъ трупове на три пеленачета — полуразложени, на едното черепътъ липсваше (вж. снимка № 58). Като се отклонихме на горѣ отъ рѣката на лѣво въ гѫсталака, намѣрихме трупове на мѫжъ и млада жена; черепътъ на жената бѣше отдѣленъ на страна и оглоданъ отъ кучетата, та се бѣлѣеше. Мѫжътъ, падналъ възнакъ, промушенъ въ гърба, а дрѣхата разсѣчена и ризата, окървавена (вж. снимка № 59). Разбира се, че труповетѣ издаваха страшна миризма, при все това азъ съ г-нъ Трайчева устояхме, докато да разчистимъ на около зелениката, колкото да може да се направи що годѣ ясна фотографич. снимка. Отъ описанието на Дамянова, което по-горѣ приведохъ, нѣма никакво съмнѣние, че двата трупа сѫ на — П е т к о М и т р е в ъ и на дъщеря му З л а т а отъ Съчанли. Като слѣзохме пакъ къмъ рѣката, намѣрихме се прѣдъ единъ мѫжки трупъ на 60-годишенъ човѣкъ; черепътъ му разсѣченъ на три мѣста а дѣсната му рѫка сѣчена надъ китката, та кокалътъ бѣ дълбоко издѣланъ. Кесията му бѣ изкарана изъ пояса и виснала на вървьта (вж. снимка № 60). Този трупъ се указва, споредъ сѫщото описание на Дамянова, че ще да е на Г е о р г и С е д м а к о в ъ (отъ Съчанли). Като отидохме по-на горѣ, намѣрихме трупъ на тригодишно дѣте; дрѣхитѣ запазени добрѣ. По-нататъкъ отъ друго дѣте само единъ кракъ, обутъ въ чорапъ, запазенъ, а гръбначето бѣ по далечъ въ рѣката. На близу издаваше тежка миризма единъ мѫжки трупъ съ отрѣзани рѫцѣ та стърчаха само кокалитѣ прѣзъ рѫкавитѣ; той бѣ облѣченъ въ кафяви абени потури, а поясътъ му разпасванъ; единъ „аладжа шалъ”, какъвто носятъ Манастирци и Съчанлийци, покрай лѣвата му рѫка; черепътъ грозно зиналъ. По на горѣ се спрѣхме при другъ мѫжки трупъ; краката и рѫцѣтѣ ги нѣма, оглодани отъ кучета; черепътъ отъ дѣсно съсѣченъ. Възвихме и нагорѣ по рѣката, гдѣто все още имаше множество остатъци отъ дрѣхи, а до самата рѣка намѣрихме пакъ мѫжки трупъ на 18—20 годишенъ момъкъ, поваленъ на гърба, главата му виснала на долу, а краката му въ рѣката. Ризата е кървава около сърдцето и прорѣзана (вж. снимка № 61). Това бѣ трупътъ на В ъ л к о С а р д ж е в ъ отъ Съчанли.
Това, което слѣдъ два мѣсеца още заварихме въ Армаганъ, бѣше достатъчно да се установи надъ всѣко съмнѣние, че тукъ наистина е имало „човѣшка касапница”. Бѣхъ твърдѣ заинтересуванъ да узная повечко нѣщо по това грозно събитие, и се надѣвахъ, че въ Дуганхисаръ все ще има хора, които ще могатъ ме освѣтли по тоя въпросъ. За туй не малко ми спомогна Стамо Георговъ Армутлиевъ, любезниятъ домакинъ, въ чиято кѫща слѣзохме гости. Той е типиченъ родопчанинъ, каквито сѫ всички Дуганхисарци, юначни българи отъ рупския сой, отъ който сѫ и всички западнотракийски българи (вж. фотограф, снимка № 62 на цѣлото сѣмейство, заедно съ Д. Маджаровъ, облѣченъ въ Дуганхисарска селска носия). Самиятъ Армутлиевъ ми казваше, че по врѣме на Армагапската сѣчь далечъ околовръстъ по Дуганхисарската планина е имало много захвърлени и измрѣли дѣца отъ разбѣгалия се народъ. На тѣхния чифликъ, който билъ почти цѣлъ часъ далечъ отъ Сарджовата колиба, жена му намѣрила тогава току що умрѣло дѣте, едногодишно момче; въ падината тамъ на близу имало пакъ умрѣли „двѣчки 8—9 годишни момчета, въ дерето Каракуша”. По-нататъкъ, въ „Пириновата падина” жена му, която присътствуваше и самата разказваше, видѣла друго умрѣло дѣте.

Отвлѣченитѣ отъ Армаганската долина
Печалната сѫдба на отвлѣченитѣ отъ Армаганската долина жени и моми.

Твърдѣ ме занимаваше въпросътъ за ония отвлѣчени жени и дѣвойки слѣдъ Армаганската сѣчь, та ревностно разпитвахъ за това и въ Дуганхисаръ. Указа се, че въ селото имало нѣколко отъ тѣхъ жени, върнали се слѣдъ българската реокупация, отъ които едни вече поради прѣтърпѣнитѣ изнасилвания и гаври умрѣли, а други лежали болни. Така се поминали скоро прѣди моето дохаждане въ Дуганхисаръ Кральова Митровица, която била заедно съ снаха си между заловенитѣ на Армагана и съ нея още една мома: „Диманому Стояну момата”. Научихъ се, че въ селото него день дошла една отъ тия „заловени” жени, която била отъ селото Аткьой и която на Армагана изгубила едно свое малко дѣте. Тя като чула, че имало въ Дуганхисаръ нѣкои прибрани отъ Армаганъ дѣца, дошла да разпита за своето дѣте и наистина г о н а м ѣ р и л а. Пожелахъ да видя тая жена и самичъкъ отидохъ въ кѫщата, гдѣто бѣше се намѣрило дѣтето ѝ. Тъкмо жената съ него си тръгваше за селото си Аткьой, когато влѣзохъ въ двора. Тя се казва К о м н я М о м ч и л о в а, 40 годишна. (Аткьой е близу до с. Шапчи, въ Гюмурджинското поле). Тя съ кроткостьта на една мѫченица се съгласи да отложи пѫтуването си за малко, за да ми разправи подробно историята на своето страдание прѣзъ време на плѣнството си отъ начало до край. Нейниятъ откровенъ, припростъ разказъ, изразъ на съвършено правдиво простодушие.
К о м н я М о м ч и л о в а слѣдъ опустошението на селото имъ ходила заедно съ другитѣ на Дедеагачъ, а отъ тамъ до Фере. Сетнѣ, когато народътъ тамъ се разбѣгалъ, присъединила се къмъ Съчанлийцитѣ и прѣживѣла ужаса въ Армаганската долина, гдѣто била заловена отъ турцитѣ. „Бѣхъ съ ч е т и р и дѣца — разказва тя двѣ мъжки и двѣ женски: едното ми бѣ 15-годишно момче С т о й о, друго 4-годишно, В ъ л к о, — е това, което тукъ сега се намѣри, едно момиче на 12 години, Гира, и второ, на 4 мѣсеца, К е р а. Баща имъ (Момчилъ Далковъ) бѣше съ насъ. Бѣхме се спрѣли на пътя надъ рѣката. Бѣхме на планината на обѣдъ, ядохме. Нападнаха турцитѣ, и ние хукнахме на долу въ падината. Азъ си носѣхъ другото дѣте, малкото, а четиригодишното момче татко му го носѣше. Въ бѣгането се изгубихме. Достигнаха ме турцитѣ до водата. Голѣмото ми момче се отървало, но с е т н ѣ г о у б и л и н а А р д а. Бащата ударилъ по рѣката на дѣсна страна и тамъ г о с т и г н а л и и г о у б и л и, а малкиятъ Вълко останалъ живъ при него. Мене заедно съ много жени отъ Съчанли турцитѣ ни забиколиха. Отъ насъ жена не убиха. Всѣка жена прѣтърсваха отъ глава до пети, разпасваха пояситѣ; разпасаха и на мене и на момичето пояса. Имахъ сребро, чапрази, имахъ десетъ алтъна пари, пръстенъ имахъ на ръката си, — всичко ни взеха. Т о в а б ѣ х а т у р с к и ц а р с к и в о й н и ц и в ъ а с к е р с к а ф о р м а; н е б ѣ х а т у к а ш н и, н е б ѣ х а б а ш и б о з у к ъ.”
„Като ни обраха, събраха ни, откараха ни и лежахме на една висока бръдчина, отъ тамъ на Пишманъ, въ селото. То бѣше праздно. Тѣ казваха, че ще ни оставятъ на това село, да ни храни, но нѣмаше хора. Извадиха ни отъ тамъ и ни заведоха на турското село Чукуренъ, и тамъ спахме въ единъ сайванъ.
На моя въпросъ, какъ се отнасяли войницитѣ съ женитѣ по пѫтя, оставяли ли ги спокойно да спятъ, Комня Момчилова продължи:
„С п а х а и н е с п а х а, н е и м ъ д а д о х а р а х а т ъ н а ж е н и т ѣ. М л а д и т ѣ ж е н и и м о м и х и ч ъ н ѣ м а д а г и о с т а в я т ъ з д р а в и. На мене рѫка не удриха, нито на момичето ми, — малко бѣше, 12 години, а о т ъ 14 н а г о р ѣ н е о с т а в и х а . . . . И з в а д а х а г и в ъ к ѫ щ и д о п о л у н о щ ь. П ъ р в о и з в а д а х а, и з в а д а х а, а с е т н ѣ п о ч н а х а п р ѣ д ъ н а с ъ, — д о м е н е, п р ѣ д ъ м е н е. . . Т и я ц и р и к а т ъ, п л а ч а т ъ, а т ѣ г и ч у к а т ъ, б ъ х т я т ъ с ъ ю м р у ц и, с ъ т ю ф е ц и. П о е д н а и с ѫ щ а п о т р и, п о ч е т и р и п ѫ т и и з в а д à х а. Е д н а р е ч е: с е д е м ъ п ѫ т и я з ъ с а д è и з л ѣ з о х ъ. На зараньта пакъ ни дигнаха и ни занесоха на Бидикли (турско село), въ единъ дамъ ни налѣха. Донесоха единъ чувалъ хлѣбъ и донесоха единъ чувалъ бостанъ — да се даде на дѣцата. И п а к ъ п о ч н а х а, п а к ъ, п а к ъ и с к а т ъ п а р и а ч е с л ѣ д ъ п а р и т ѣ п а к ъ гаврите . . Ц ѣ л а н о щ ь х и ч ъ н ѣ м а с ъ н ъ.

...Събралият се народ на поляните Курбалак след клането в Армаганската долина се разделя на три основни групи. Първата, съставена от 42 жени и деца, се втурва да бяга наляво в посока Арда. Пленени от турци и помаци. Държани са скрити по околните села повече от три месеца. И до днес не е известно какво е правено с тези беззащитни същества толкова дълго време. Намерени са едва в средата на февруари изклани, поругани и хвърлени в една урва близо до Крумовград. Установено е, че са убити месец по-рано, т.е. в средата на януари.

Втората група /тази на К о м н я М о м ч и л о в а/ е заловена от турските войници и е водена от село на село. Накрая е захвърлена в Ивайловград, след като жените са обрани до последния грош и изнасилвани всяка нощ.

Третата основна група от бежанската колона преминава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни между Крумовград и Ивайловград стига до Илиева нива. Там жестоко са избити над 204 пеленачета. Спасилите се по чудо продължават пътя в мъки и стигат до брега на река Арда, където днес е град Маджарово, а тогава се е намирала границата между България и Турция, която за тях е била границата на спасението. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Но те непрекъснато са преследвани от животински озверилите турци. Непрекъснати са сраженията. Тежкият балкански път по барчини и падини става непосилен особено за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат открити и насечени, поради плача на най-малките си рожби, и за да спасят по-големите си деца, правят най-страшния избор - изоставят пеленачетата.
Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук пред прага на България злощастният план на Турция не спира до разоряване и унижение на тракийските българи. Турците устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започва кървава битка между многобройния освирепял враг и малобройните български четници. Останалите живи бягат към Арда, в чиито буйни води потъват много жени и деца. Бреговете са покрити с трупове на обезглавени старци и деца с избодени очи. Водите потичат в ален цвят. Тръгналите от бреговете на Бяло море българи по пътя към Стара България да търсят спасение се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта. Там загиват повече от 2000 души.

1 коментар:

  1. Честване не е точната дума.Ако можете поправете!Материалът е поразителен,дано повече българи видят в него предупреждение за бъдещето си,както са заспали.Ник.

    ОтговорИзтриване

Кажете си мнението...