Adsense-top

'Обречена' ли е България? Основания за въпроса


За написване на този текст ме подтикнаха две случки от ежедневието. 
Преди няколко години моя позната сподели, че дъщеря ѝ със семейството си се изселва в Канада. 
В това нямаше нищо необичайно – мнозина заминаха в чужбина напоследък. 
Озадачи ме обаче казаното от нея на изпроводяк: „Никога не се връщайте тук”. 
На въпроса ми не се ли надява на подкрепа от детето и внуците си в наближаващата старост, тя ми отговори: „Мен кучета ме яли, важното е те да се спасят”. 
Приех тази история като стряскащ, но случаен инцидент. 
Наскоро прочетох текст на известен с публичните си изяви университетски преподавател по национална сигурност, озаглавен „Деца, спасявайте се оттук”. 
В него той отправя призив към младите българи – образовани, кадърни, амбициозни, да напуснат страната поради липсата на перспективи за добра професионална реализация и достоен живот.
Тези случки могат да се разглеждат като куриозни прецеденти, на които не следва да се обръща голямо внимание. 
Те обаче ме накараха да се замисля доколко показателни са за състоянието на обществото, от което съм част. 
Дадох си сметка, че става дума за наистина значима социална промяна, която следва да буди тревога. 
Да отиват на гурбет или за обучение в чужбина не е нещо необичайно за българите от столетия насам. 
В миналото очакванията на обществото, на близките им, а и на самите тях винаги са били те да се приберат у дома. 
Днес вече не просто мнозина сънародници заминават зад граница, без намерение да се завърнат някога, но техните родители и учители ги прокуждат от родината. Стряскащо е, когато тези, които са най-загрижени за добруването на своите деца и ученици, ги отпращат в чужбина, за да се спасят от една изглеждаща обречена на провал страна.
Посочените две случки, а и всеки друг съвременник може да разкаже свои истории за съзнателно и окончателно бягство от родината на наши сънародници, не са просто шокиращи. 
Те дават основание за изпадане в дълбоко униние на интересуващите се от ставащото около тях, тъй като свидетелстват, че значителна част от дееспособните българи са отписали родината си от своето бъдеще. 
Не вярват, че тя може да се промени към по-добро. 
Голяма част от оставащите тук пък споделят тяхното убеждение, че нямат надежда за по-добро бъдеще в страната, ала вече им е късно да пробват късмета си в чужбина.
Написването на този текст има и други основания. 
Сред тях се откроява натрапващото се чувство за безизходица, което констатирам у множество мои сънародници, а на моменти - и у себе си. Голяма част от днешните българи, към които принадлежа и аз, са недоволни от настоящото състояние на страната и не виждат алтернатива на политическото, стопанското, икономическото и социално-културното статукво. Същевременно те отказват да положат усилия за промяна, макар то ежедневно да ги дразни и често вбесява. Определенията, които дават публичните говорители на това мълчаливо мнозинство за настоящата ситуация у нас, варират от блокаж и застой през задънена улица до упадък. Те са единодушни, че това състояние на страната не може да продължава дълго и неминуемо ще я доведе до катастрофа. До голяма степен съм съгласен с описанието на ситуацията, но не вярвам, че „пропадането” на родината ни е предопределено.
Днес у мнозинството българи отчетливо се налага усещането за задълбочаваща се криза на обществото и държавата, което постепенно се превръща в доминиращ „дух на времето”. В комплект с него върви страхът за днешния и утрешния ден, пораждащ обикновено ступор в социалната инициатива. В тази ситуация те се затварят в себе си и се съсредоточават върху удовлетворяване на непосредствените си житейски нужди.
За изпадане в подобна „социална кома” допринася и състоянието на публичността у нас. В нея не могат да бъдат открити що-годе цялостни, сериозно промислени и дългосрочни проекти за промяна на българското общество и държава. Липсват или не се прилагат обхватни планове за реформиране на отделните социални сфери, макар че има множество разписани концепции и стратегии. Отсъстват и ясно открояващи се носители на евентуална промяна сред настоящите елити – политически, научни, културни – да не говорим сред масата от българското население. Трайно представените в българския парламент през последните 10-15 години политически субекти полагат съзнателни усилия за поддържане в обществото на впечатление за липса на алтернатива. Основните политически партии постоянно внушават на днешните българи, че страната може да се управлява само по начина, който те практикуват. Създава се впечатлението, че това е „нормата” на доброто държавно управление, а те са единствените, които могат да я прилагат. Появата на техни конкуренти не само не е нужна, но и би била безсмислена, тъй като няма как другояче да се прави политика у нас.
При този начин на мислене съвсем естествен е отказът на настоящата политическа класа да провежда системна и целенасочена работа за съществено изменение на ситуацията в страната. Нейният лозунг е „да запазим стабилността в държавата”, чийто превод е „да запазим властта си колкото е възможно по-дълго”. Периодично отделни професионални гилдии изразяват недоволството си чрез заплахи за бунтове. В тези случаи управляващите тушират техния гняв с временни и палиативни решения на проблемите им, обикновено гарнирани с отпускането на допълнителни финансови средства с цел „запушване на устата”. Като цяло, държавата води реактивна политика на „гасене на текущи пожари”, без воля за цялостно, принципно и дългосрочно решаване на наболелите социални проблеми. Липсва последователност в нейните действия. Ежедневно представителите ѝ сменят своите позиции или прекратяват започнати начинания, при най-малка съпротива от пряко засегнати хора, дори тези инициативи да са смислени. Максимата на управляващите през последното десетилетие е недоволните „да ни се махат от главата” с техните претенции и предложения за промени, за да можем да правим и занапред каквото сме си наумили. Държавата се управлява „ръчно”, „ден за ден”, от което се възползват близките до управляващите групи по интереси.
Най-сериозните и видими с просто око основания за безпокойство за бъдещето на страната са:
1) демографската криза и свързаните с нея обезлюдяване и запустяване на цели райони, както и драматичният недостиг на работна ръка;
2) отчетливото усещане, че държавата е неспособна да поддържа елементарен публичен ред: опитът сочи, че битовата престъпност е вън от контрол и престъпниците бягат от затворите, когато си искат;
3) масовите клиентелизъм и корупция в държавните институции са необезпокоявани вследствие провала на същинската съдебна реформа;
4) отровената публичност и изчезването на медийната свобода с установяване почти пълен монопол на казионните медии;
5) спадане качеството на образованието, за което спомага и феодалният начин на управление на съответните институции;
6) срив на здравеопазването заради огромните диспропорции и дефицити в тази сфера.
В тази тревожна обстановка у мен логично възникнаха поредица питания: дали действително съвременна България е обречена да пропадне? Толкова ли лошо и безнадеждно е положението? Наистина ли няма изход от него? Отговорите на тези въпроси само привидно са очевидни или лесно постижими. Всъщност те не могат да бъдат дадени от движение и между другото. Защото българската действителност – както и всяка друга в съвременността, е сложна и бързо променяща се. В страната протичат противоречиви процеси, наблюдават се разнопосочни тенденции. Случващото се зад граница съществено и по различни начини влияе върху ставащото у нас. Това многообразие от разнородни явления предполага по-дълбоко осмисляне и търсене на задоволителни отговори на гореизложените и множество други съществени питания около настоящето и бъдещето на родината.
Да се правят еднозначно песимистични изводи за днешното състояние и бъдещето на страната е неуместно. През последните десетилетия бяха постигнати редица успехи във вътрешната и международната политика, за които многократно се е говорило. Напоследък има добри резултати в областта на икономиката: благодарение на благоприятната световна конюнктура и собствените усилия на родния бизнес тя бележи приличен ръст през последните години, безработицата спада, средните доходи се повишават, спестяванията нарастват, потреблението се увеличава. И тук обаче не всичко е розово: налице са големи междуфирмени задължения, намаляват инвестициите, зад граница се изнася значителен по количество капитал, поддържат се явни или скрити монополи и картели и пр. Видими са подобренията на публичната инфраструктура – довършени или новопостроени са няколко магистрали, интензивно се строи софийското метро, купуват се модерни превозни средства на градския транспорт, бяха построени или ремонтирани спортни зали и съоръжения, санирани са немалко жилища и сгради на различни институции, благоустроени бяха паркове и градини, създадени са екологични сметища, ремонтира се водопроводната и канализационна мрежа и т.н. Тези придобивки реално повишават удобството в живота на редовия български гражданин. Заслугите за тях са предимно на европейските данъкоплатци, както и на усилията на българите, използвали техните пари за подобряване на материалната среда, в която живеят.
Днес у нас неголямо малцинство – включващо представители на стопанския и политическия естаблишмент, както и някои скъпоплатени експерти в бързоразвиващи се области на бизнеса, живее със самочувствието на успешно справящ се елит. Техните сравнително високи доходи им позволяват да пребивават в относителен комфорт. Те са доволни от социално-политическото статукво и не само не искат да то да се променя, но са готови да го бранят. Между тях и мълчаливото мнозинство се намира сравнително тесният слой на българската „средна класа”, която се радва на прилично благосъстояние, но живее с постоянна грижа за поддържането му. Мнозинството от днешните българи пребивават в свят на несигурни работни места, на винаги недостатъчни доходи, на постоянни заеми и кредити, на свити разходи, т.е. на границата на мизерията. Те не чувстват защитени живота, здравето и имуществото си. Принудени са да мълчат за нередностите, които виждат, за да не загубят и малкото което имат. Представителите на различните слоеве в тази схематично очертана пирамида на българското общество рядко имат допир помежду си и сякаш само физическата им близост понякога ги принуждава да си взаимодействат.
Съвременното българско общество е в процес на разпад, с ясна тенденция към атомизация. То се състои от множество малки групи, формирани на различна основа: семейно-родова, приятелска, колегиална, по интереси (икономически, екологически, местни, културни) и пр. Отслабва здравината на връзките между индивидите и общностите. Интересът към социално-политическия живот в страната отчетливо намалява. Само за 1/3 (34.7%) от българите политиката е важна. (Тези и следващите данни са от последното издание на „Европейско изследване на ценностите” – 2018.) Почти половината от имащите право на глас граждани системно не участват в различните по вид избори, тъй като не виждат смисъл в подобно начинание. В тези условия е все по-трудно да се провеждат инициативи в името на общонационални каузи. Личният и групов интерес тържествуват над обществения, който изглежда все по-неясен.
В отношенията между днешните българи доминира недоверието, като под 1/5 (18%) от тях смятат, че на повечето хора може да се има доверие, а според останалите 4/5 с тях трябва много да се внимава. Това недоверие намира израз както в обикновена мнителност или отказ от елементарна човешка подкрепа, така и в лесно отключвана агресия. Доверието в основните държавни власти от години е на твърде ниски нива: съдебна (15.2%), законодателна (16.1%), изпълнителна (21.6%). Не по-добро е положението с ключовите системи от социалната област: публична администрация (22%), здравеопазване (22.8%), система за социално осигуряване (24.5%), полиция (35.8%). Най-ниско е доверието в политическите партии (13.8%), като липсата му дава отговор на въпроса защо днешните българи гледат с подозрение на всяко тяхно начинание.
Не е чудно, че в тези условия най-важните социални проблеми остават дълго пренебрегвани. Те се възпроизвеждат от десетилетия, като отлагането на тяхното решаване ги прави още по-трудни, а в перспектива вещае големи заплахи както за страната като цяло, така и за отделните граждани. Вече е очевидно, че тяхното поставяне, обсъждане и снемане от дневния ред на българите не може да стане само по познатите начини. Нужна е промяна на перспективата при тяхното осмисляне. Потребни са и други инструменти за изменение на статуквото – особено политически, но не само. Само с изтласкване встрани или подмяна на настоящите политически играчи – партии и личности, няма да се мине. Следва да се въведе различен дневен ред в публичния дебат.
Тук е мястото да отговоря на поставения в заглавието на текста въпрос: изход от настоящата ситуация по принцип има, но за да се стигне до него, са нужни значителни и целенасочени усилия на много хора, при това полагани за дълъг период от време. Както страната, така и отделните граждани не са обречени на безкрайно живуркане и просто биологично оцеляване. Развитието на обществото и добруването на мнозинството от хората тук е възможно, но при съществено различни условия. За да се излезе от задънената улица, са нужни реформи на самите основи, върху които е стъпила държавата. Какви да бъдат тези реформи е многократно коментирано и дадените от експертите отговори са отдавна налице. Вариантите са известни, но засега липсва воля за избор от тях и осъществяване на предпочетените от критична маса български граждани решения. Какво по-конкретно следва да бъде сторено ще опиша във втората част на този текст.
Очаквайте продължение.

Източник: Offnews.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Кажете си мнението...