Петко изгаси двигателя. Горе го чакаше лудницата - жена му, четирите деца - изпълнен дълг към Родината, и пето на път. Данъците за пореден път се повишиха, но шефът обеща да ги компенсира за своя сметка. Горивото поскъпваше, но това не облекчаваше паркирането.
Колите стояха пред домовете на хората неизползваеми. Т.е. прекарваха по-малко време по пътищата и повече в неподвижно състояние. Това по естествен път намаляваше мястото за неподвижно пребиваване. Властта отдавна бе изоставила всякакви идеи да се прогонват неизползваемите возила, защото разбираше, че вината за тях не е на собствениците им. Някога - преди новия Бай Тошо, политиците гледаха да грабят от всичко. Така измислиха такси за паркиране пред дома и такси за замърсяващи автомобили, въпреки че народът нямаше пари за нови. А паяци вършееха, за да крадат возилата откъде ли не - заради глобата по освобождаването после. Някои адвокати считаха, че това е форма на “отвличане”, но властта единствена имаше правомощието да осъди отвличащия, т.е. себе си, и така осъдени нямаше.
Войната на правителството с хората приключи с естественото рухване на самото правителство, което изчерпано поради собствена глупост и безсилие, само избяга. При Бай Тошо - втори с това име, всичко бе променено.
Трудно бе да се паркира, но се оправяха хората, особено извън центъра. То да живееш в центъра си бе мазохизъм - само крайните сноби-идиоти го правеха. Но те имаха това право - всеки избира собствените си мъчения и се насочва към най-приятните от тях…
Петко бе типичният български гражданин от втората епоха на “снишаването”. Като всички, обичаше да псува понякога, но най-вече - да слуша или разправя вицове за Диктатора. И също като всички - вътрешно бе благодарен, че имаха Диктатора, защото усещаха, че нему се дължи относителния мир, в който живееха българите.
Така, ако и да недолюбваше властта - като всеки българин, и Петко разбираше правотата на повечето вършени от нея работи. Само преди десет години никой не вярваше, че е възможен обрат в демографската катастрофа. Семействата имаха по едно дете, ако изобщо имаха такова. Най-важна бе кариерата и служебното утвърждаване. Бяха плъзнали всякакви джендър и хомосексуални идеологии, та покълваха вече и екстремности от типа, че човекът е най-големият вредител за природата и следователно - по-малко хора - по-добре… България загиваше без война…
После дойде войната, условията се влошиха. Би следвало още по-зле да стане раждаемостта. Но…
Тя скочи. Защото Бай Тошо сякаш вдъхна на народа увереност, че най-сетне някой, който знае що върши, е начело. И когато с откровени думи, почти просълзен, помоли хората да раждат, те… го послушаха. Утробата на българската майка започна да се отключва. Вече хиляди семейства започваха да наподобяват онези в тъмните времена на турското робство, когато именно тази утроба бе основният, който победи поробителя.
Доходите бяха по-ниски, апартаментите бяха все същите - повечето - панелки, от времето на Бай Тошо Първия. Иронията бе че за 30 години своя власт, той бе построил толкова, че и след още 30 години подир него, деветдесет процента от жилищния фонд бе негово наследство. Капитализмът построи известен брой жилища - но скъпи. Защото смисълът на капитализма е не жилището, а печалбата от него. А смисълът на дейността на Бай Тошо Първия, бе човекът вътре в жилището.
В малки апартаменти, с по-малко доходи, и със старинни коли, българите раждаха повече българчета…
Жената го посрещна усмихната. На лицето и личеше умората и стискаше един черпак с такава сила, че личеше, че едва удържа напрежението. Четири деца, още едно на път, бедност и няма време на нищо. Но бе длъжна да се усмихне. Защото България имаше все пак мир, вървеше на някъде, а малцината пуснати из улиците бежанци потвърждаваха на живо всичко от телевизията и мрежите. Каквото и да струваше на българите, трябваше да опазят своето, което се бе оказало по-добро от на всички останали.
Българите много години бяха с ниско самочувствие и превъзнасяха чуждото. За пръв път от доста време бяха повярвали в своето. И това ги бе спасило. И нищо никога вече нямаше да ги върне на пътя на чуждопоклонството. Децата, които се раждаха щяха да са от поколението, което никога не робувало на чужди идоли. Т.е. първото родено извън новия тип робство.
Длъжна бе да му се усмихне. Масовата раждаемост неминеумо остави жените у дома. Дистанционната работа бе изчезнала, защото бе изчезнала и цялата каста измислени професии, които нищо не произвеждат, не знаят що вършат, но получават много пари, цъкайки с мишка у дома. Бе се върнала истинската работа - на полето, във фабриката, на улицата. И хората и с това сякаш усещаха, че са стъпили на прав път.
Но с многодетни семейства, жената остана у дома. Държавата не можеше да раздаде много помощи, защото трябваше да ги събере от единствените останали да работят - мъжете. Би било глупост да го прави и да събира пари, и да ги връща, утежнени с бюрократични такси. Затова правеше старото, доказано и изпитано - “всеки да се оправя сам, ще гледаме да не пречим”...
Мъжът бе основният работещ в дома, във времето на демографския рестарт. Работното време по закон все още бе осем часа, но рядко биваше под дванайсет. Трябваха допълнителни часове, заради нужните повече пари, а и заради липсата на работници. С краха на технологичното общество, все повече работа се връщаше в човешките ръце. И още известно време щеше да е така. Диктаторът полагаше усилия да построи нови машини и да възроди роботиката. Но трябваше време. А и основните ресурси се изсмукваха към армията.
Мирът винаги се бе крепил на армията. Искаш ли мир, готви се за война. Това още повече важеше в ситуация на война навсякъде наоколо. Много работа, високи данъци, военна повинност…
И това падаше върху мъжете. Петко след три седмици го взимаха запас. Бе мотострелковак. Кашик, както му викаха. Има една история за кашиците. Да ви я разкажа, да разберете.
При Бай Тошо Първия, едно момче го взели в казармата. Мотострелковак. Кашик. И баща му - честен човек, верен на Партията, разправяше: “Е, аз служих по царско време. Това беше служба. А сега какво служат - возят се на едни БТР-и по цял ден, а като спрат е за да похапнат…”
Това бе разбирането на бащата. А момчето - то служело в Елхово… Триъгълникът на смъртта. Елхово-Грудово-Звездец. Трите полка, дето трябваше да превземат Истанбул за 2 часа, ако ни нападнеха турците. И като се слушат легендите за службата там, може и наистина да успееха. Полковете, дето отидоха да омиротворяват Чехословакия през 1968 г. и да спасяват социализма в предния му вид. Все “доброволци”, дето разбраха че са такива чак в Прага…
Та там служеше момчето, а баща му - “Това служба ли е, возят се на БТР-и по цял ден…”
“Господ беше пехотинец в Елховския полк…” - това го пише на всяка военна карта в Елхово и на всяка карта в кабинета на офицер, служил някога в Елхово.
И днес ролята на мотострелковаците бе нарастваща. Танкове и ракети - все по-малко. Няма производство достатъчно. Кашишката кубинка превзема градовете и отблъсква враговете.
Минимум два пъти в годината мъжете бяха в запас. Понякога и три, а имаше и по четили пъти.
Някои мъже го приемаха като почивка от жените и работата си. Но за да идеш на тази почивка, трябваше да спестиш пари за булката. Че в тия трудни времена, държавата не можеше да плаща компенсация, ако и по закон останал от времето на неолибералните лъжи, да бе длъжна. Човек се оправя сам и е длъжен да служи на обществото за своя сметка. Защото ако не е за своя сметка, пак той плаща, ама му го вадят от другия джоб.
Затова - като дойде запас, излизаш в неплатен отпуск и жената и децата карат на спестеното. Гледай да е повече, не че е лесно да се пести в такива години…
Но мирът си има цена. Твоите деца са живи и са в България, а не в Либия, заради мира. Заради това, че “бичиш” запас по шестнайсет часа на ден с автомат, картечница и в овехтяващ БТР. Хранят те основно с боб, че пари за наденица няма. Хлябът не липсва и рядко е сух, че бързо свършва.
Едно време имаше правило в казармата - на войниците се дава само сух хляб. Не само, за да свикват на трудно, но и за да ядат по-малко. Затова - дойде ли хлябът, се оставя да изсъхне, и тогава се дава. Дай им оня мек и ароматен комат, и ще лапат двойно и тройно…
Но днес тази система не работеше, защото доставките за армията бяха разредени. И дойдеше ли коматът, бързо заминаваше. Като деликатес към боба…
И за разлика от при Бай Тошо Първия, сега не слагаха бром в чая. Вълшебният бром, който потиска нагона и помага тия общества от мъже да не обърнат резбата. Като няма жени, и има нагон, се стига до обрати. В някои древни армии, без бром, като при гърците, доста велики воини се бяха преориентирали към мъже. Малко по-късно армията бе загубила ефективност, и бяха завладени от римляните. Които на свой ред бяха завладени от варварите, след като по друга причина - поради твърде много изобилие, и чудене какво да правят, бяха започнали масово да обръщат резбата.
Успехът на една армия е пропорционален на нагона. Мъжете воюват, но ги движат жените, които са непрекъснато в мислите им. Изчезне ли жената от мислите, армията позапада…
Бай Тошо Първия му бе намерил цаката. Жената не трябва да изчезва от мислите, но трябва да се намали енергийния импулс. Защото като няма жена наоколо, той се насочва към мъжа. И тогава армията крушира. Това решение бе бромът в чая - тайно слаган, но всички знаеха за него. Което не пречеше да пият чай - че в студа само той спасяваше… Или чай с бром, или мръзнеш. Интересен е въпросът, поставят ли и руснаците бром в ония чашки, от които пият, докато се къпят в ледена вода… Този въпрос засега нямаше отговор.
Но днес бром нямаше, поради липса на средства. Всяка химическа индустрия, що бе останала, се ползваше за по-важни неща - лекарства, горива, бои. Няма ресурс за бром.
Можеше ли армията на Бай Тошо Втория да обърне резбата?
Не съвсем…
Запасняците бяха по три-четири седмици, имаха семейства, издържаха. А новобранците… те не бяха само мъже. Бай Тошо бе въвел израелската военна служба - за всички - и за жените. Така във войската бяха 50:50, а привилегията жените да не служат, бе само после в запаса. Викаха ги много рядко, а и по закон, тя жена с дете до 7 години няма как да бъде извикана. Концепцията на масовата раждаемост обуславяше около почти всяка жена постоянно да има поне едно дете под 7 години. Така те отпадаха от запаса, но не и от редовната служба.
Така имаше мъжки и женски роти, и във всяко поделение, бройките бяха приблизително равни. Това решаваше проблема с брома и обратната резба, защото младежите приемаха казармата като някаква версия на някогашните бригади - място да работиш здраво и да хванеш някоя птичка (или петле) ако клъвне… Доста двойки възникваха тук, а при забременяване, жените бяха уволнявани предсрочно. Това малко и свали годините на първото раждане, които преди време бяха застрашително преместили се нагоре. А младата жена е по-пригодена за раждане, пък и - има повече време да роди повече българчета…
Та за запаса говорехме. Ваня - милата съпруга на Петко, с трепереща на черпака ръка, го посрещна усмихната. Целуна го. Знаеше, че е преуморен. В последно време работеше по четиринайсет часа, за да пестят за запаса. Вече имаха резерви, но щяха да кътат до последния ден, че знаеш ли какво може да стане - да удължат мобилизацията, и тогава - кой ще храни тия гърла…
Бе му направила яйца по панагюрски, топъл хляб, огромна салата и му се полагаше една бира. Тя минаваше за деликатес, но мъжете си я позволяваха. Виното бе още по-скъпо.
Децата наскачаха на главата му, още преди да се добере до трапезата. Те се бяха наяли, енергията бе пълна, чудеха се какво да правят, а татко идваше толкова късно и за малко време. Кога да му се нарадват. И той на тях. Коремът му къркореше, но изчака още половин час. Децата се утолиха, омръзна им бързо, и се разбягаха. Така до утре. Най-сетне се добра до вечерята. Тя бе поизстинала, но топлината от Ваня и човечетата бе повече от всичко. Тя приседна до него и нежно го прегърна, докато се хранеше…
-Днес един френски негър пак за малко да се пребие… - каза Петко - Тия хора са луди. Те не ходят, те тичат, бързат, искат да свършат двойно и тройно повече работа…
-Страх ги е да не заминат към Либия или още по-натам… - отвърна Ваня.
Бе права. Малък брой бежанци получаваха шанса да работят в България. Живков искаше чрез тях да установи връзки с народите им - нещо подобно бе правил предният Живков, който обучаваше чужди студенти. Така България получи после посланици по цял свят. Сега шансът бе не обучението, а самия престой в мирна страна, насред перспективата за лагери или робство. Затова бежанците работеха като луди, нарушаваха трудовите правила, и имаше и инциденти със загинали или тежко ранени.
-Застрашават не само себе си, а и останалите… - каза Петко - Това не е работа. Това е хаос. Бай Тошо трябва да вземе мерки. Да им направи заводи само за мигранти и да се трепят едни други… - изрече патриотичният и фактически масов възглед на българите той.
-От тия заводи няма да излезе една гайка, само линейки ще летят… - каза Ваня - Чужденците вършат нещо, само в среда от повече българи - да ги вкарват в пътя…
-Вкарваме ги… - каза Петко и отпи от бирата - Ама ако запалят завода, всички излизаме извън пътя…
Приятни бяха тия мигове вечер. Единствените, в които си основно човек, а не войник или работник. В оскъдицата жените се бяха научили да готвят много вкусно от буквално нищо. Като през Възраждането малко преди Освобождението.
-На Пепа брат и се върна от запас. По-хлабаво било тоя път. Преместили ги и затова. На новото място нямало генерали-мотострелковаци и не знаели работа да им измислят…
Измислянето на работа бе стара военна практика - за да не се успива армията и да не мисли за глупости. По-добре залудо да работиш, отколкото залудо да стоиш. Но при размествания на войски и първоначално опознаване, се случваше и да видят “лабавото” бойците.
-Къде са ги преместили? - попита Петко.
-На някакво летище. Докарали пет американски самолета и подсилват общата охрана. Ама нямат сгради още и спят по палатки - край пистата.
-Пет самолета? Значи са верни слуховете, че Бай Тошо се е спазарил с американците - ще задържа част от мигрантите за три месеца, преди да ги пусне, в замяна на самолети.
-Сигурно.
-Тогава при нас ще дойдат тия клетници. В завода трябва да сложат военна охрана - да ги озаптява… - констатира мъжът. Пусна телевизора.
По него - Михайло Берковски…
-Уф, пак ли тоя… Писна ми… - каза Петко.
Жена му само се усмихна. Берковски изнасяше поредната си държавно-отговорна проповед.
-Само той върви. Ще сменя Бай Тошо…
-Ще го смени друг път. Хитрец е Вождът… - каза жената.
Бай Тошо наистина бе умен. Разбираше, че каквато и да е властта, тя омръзва на хората и трупа омраза. Неизбежно бе. И бе проучил какво са правели ония дългогодишни ръководители - царе, императори, диктатори, за да се задържат. Бушоните. Постоянно пускали нови звезди - обикновено глуповати, но за сметка на това - заслепени от амбиция хора. Пускат ги, създават им илюзии, че бъдещето е тяхно, и ще изместя Вожда. И те кълват… С времето негативите падат върху тях. И аха да изместат Върха, сменят ги. А народът си отдъхва…
През цялото време си управлява Вождът, защото претендентът е зает със собствената си суета, и постоянно да говори пред тълпите…
Истинското име на Михайло бе разбира се Михаил. А фамилията му бе Тогунов. Но понеже бе от Берковица, стана от Михаил Тогунов, на Михайло Берковски. Може и службите на Диктатора да помогнаха за този слух. Иронизираше го, и го приписваше на масите. Което ядосваше новата звезда, но той таеше негативното в себе си - за когато вземеше властта. Тогава щяха да идат в затвора тия шегаджии…
По телевизията нямаше много програми, основно защото бе изчезнал първоизточникът на преводна продукция на запад. А български пари за рекламно издържани медии нямаше достатъчно. Изключиха телевизора, по-късно можеха да го пуснат - дано Михайло да беше изчезнал.
Взеха една книга. Да четат заедно бе ново, но голямо удоволствие. Докато жената бе бременна, не бе добре да правят другото. Така четенето нарастна. Като страничен ефект от времето…
Скоро се унесоха. Утре им предстоеше същото, но го очакваха с оптимизъм. Нацията бе бедна, но с перспектива и бъдеще. Очевидно това бе по-добре от поливана с еврофондове за безсмислено съществуване, без пътека на никъде… Парадоксално, но бе оцеляла само държавата на най-малко усвоените еврофондове…
Животът на Петко - инженер в завод за автомобилни гуми, и милата му Мария бе типичният на милиони българи - в момента най-успешната нация в Европа.
(следва)
Добри Божилов, Хир Дуло
08.02.2023