Adsense-top

Бай Монте Кристов... (разказ пратен по e-mail от бъдещето)

-Това е най-странната поръчка, която съм получавал в живота си… - каза шейсет и пет годишният Адвокат, след като изслуша г-н Петков. – За пръв път клиент ми иска съдействия за това да влезе в затвора.
-Все пак, това е юридическа услуга, и предполагам ще можете да я изпълните… - отвърна Петков, някогашният министър-председател на България, а от 5 години – спокоен пенсионер в Банкя.
-Трябва да прегледам документите, така на пръв поглед, доста давностни срокове са изтекли, включително по присъдите, които твърдите, че имате. Но давността се прилага по искане на съответния човек, съответно ако не поискате, можете да влезете в затвора и доизлежите присъдата си… - отвърна Адвокатът, и додаде – Но с оглед на възрастта ви…
-С оглед на възрастта ми, присъдата ще е доживотна… - усмихнато отвърна клиентът.
-Вие сте на осемдесет и пет, ако не искате давност или предсрочно освобождаване, ще трябва да лежите до сто и десет годишна възраст…
-Тогава вие ще сте на деветдесет, ще ме посрещнете на вратата… - веселото настроение не напускаше Петков.
-Но все пак, защо г-н Петков? Ще изпълня поръчката ви, ще докладвам на властите, ще ви изпратя в затвора. Но това е формалната страна. Не разбирам мотивите ви…
Възрастният човек стана. Макар и доста стар, все още се движеше сам. Помагаше си с един бастун. Отиде до прозореца.
-Нали знаете историята на тази къща? – каза той.
-Разбира се, тази къща вече е легендарна. Приютявала е двама министър-председатели…
-Всъщност, след като вляза в затвора, ще стане още по-легендарна. Ще е приютявала двама министър-председатели, единият от които е бил убит от другия…
-Не ви разбрах? – изненада се Адвокатът…
-Едва ли ще има смисъл да ме съдят и за това, но всъщност мога да ида в затвора за още няколко престъпления, включително убийства… Убийства, за които никой не подозира… Иначе биха ли ме избрали за министър-председател… - колкото трагично, толкова иронично каза Петков.
-Министър-председателят Борисов наистина бе убит, но от ислямски терористи. Това стана пет години, преди вие изобщо да се появите на политическата сцена…
-Е, то трябва малко време между това да си рецидивист и бандит, и да вземеш властта. – каза Петков – Но този разказ го дължа и на внука си, затова само изчакайте миг да го повикам.
Старецът отвори прозореца и извика детето. То си играеше навън на хубавата градинка с магнолиите. И тях бе запазил…
Момчето дойде след малко.
-Ванчо, ти нали винаги си искал да ти разкажа какво съм правил като млад… - каза дядото.
-Да, но ти все се отклоняваш… - отвърна Ванчо – около тринайсет годишно доста будно момче.
-Но нали прочете „Граф Монте Кристо“, както те накарах…
-Да, прочетох я, много интересна книга…
-Е, аз не случайно те накарах да я прочетеш. Така като дойде времето, а то днес идва, ще ме разбереш по-добре. Нали и вие сте я чели, господин Адвокат…
-Разбира се, кой ли не е…
-Да ви кажа, мнозина не я бяха чели и това доста ми помогна. Това хората да не четат, ти позволява да ги изиграеш със същите стари номера, отдавна изтъркани и описани…
-Дядо ти иска да влиза в затвора, нали знаеш момче. Надявам се да го разубедиш… - каза Адвокатът на Ванчо.
-Моля? Дядо?
-Не се тревожи, Ванчо, като чуеш всичко, ще разбереш…
Все пак гримаса на притеснение се изписа на лицето на детето. За да намали отрицателната емоция, дядото отново седна в удобното си кресло и побърза със същността…
-Преди четиридесет години, двама престъпници избягаха от Софийския затвор. Стана голям скандал, но стана най-вече смях и пародия. Защото единствената, която се опита да ги спре, бе чистачката…
-Да, знаем за този случай. Учи се от всички студенти по право… - каза Адвокатът.
-След това никой не залови тези бандити… - продължи Петков – Изчезнаха, а с времето се забравиха. Но всъщност, единият от тях се завърна. Завърна се, воден от мотиви едновренно да отмъсти, и така да изкупи греховете си. А той грехове имаше…
-Ако свържа граф Монте Кристо с тази история, бих се досетил, че говорите за себе си… - каза Адвокатът.
-Точно така. Един от тези двама бандити, бях аз. Имах трийсет годишна присъда за съвсем реални престъпления. Аз бях истински бандит, и си заслужавах да бъда в затвора. И като истински бандит – избягах от затвора…
-Все още никой не знае как стана това. Как се сдобихте с оръжието…
-Всички знаете, но никой не смее да го каже. Всъщност, казвате го, но непряко. В затвора можеш да вкараш и кораб, ако искаш. Надзирателите са подкупни, подкупни са офицерите и самият началник на затвора. Няма нито един неподкупен. Ако се появи млад надзирател и иска да е честен, много бързо му измислят нещо, и го уволняват. След като и началниците са подкупни, те самите пазят системата, и да не я разбърка някой честен. Ето така ми вкараха пистолета – един подкупен надзирател го донесе, а аз коректно към него, избягах когато не беше на смяна. Обещах да не рискувам живота му…
-Доста логично…
-Истината е проста и логична. Но да продължим нататък. Избягахме, имахме приятели отвън, намерихме кола и квартира, в която да се скрием. Осигуриха ни и пари като за начало, знаеха че ще им ги върнем. Но точно тогава… - старецът замълча.
Двамата слушатели го изчакаха малко, после момчето попита:
-Тогава какво стана, дядо…
Една сълза се спусна по бузата на стареца.
-Точно тогава стана всичко това. Цялата медийна шумотевица, цирковете с министри, оставки, уволнения. Крясъците в Парламента. Пълната смехотворност на ситуацията. И онази клета женица Христина, чистачката, дето единствена опита да ни спре. Опита, защото ни познаваше добре, и знаеше че точно нея няма да я застрелям. Добре женица беше. И стана единственият борец с престъпниците в клетата ни държава… В този момент, това случило се, пречупи нещо в мен. Да бяхме избягали само, и да заминем на някъде – добре. Но всичко дето стана в обществото ми повлия. Просто стоях, гледах улиците навън, и ми стана едновременно смешно и тъжно за държавата. Сигурно дори най-закоравелият престъпник има някаква слабост, някъде от където да се промъкне нещо и да му въздейства. Е, на мен слабостта ми беше смехът. Тази абсолютна шутовщина, в която се бе превърнала държавата. Нещо ми просветна, че не може така. Не може престъпниците да бягат, чистачките да ги гонят, правителството да краде пред очите на всички, премиерът да баламосва с откровени идиотщини, и цялата система все пак да върви. Да върви надолу – към абсолютната бездна. Тази страна вървеше към абсолютната бездна. Ето това осъзнах тогава – заради медиите, чистачката, и заради собствения си опит на бандит…
-Странен начин за превъзпитание на престъпник…
-Никой не знае кое и кога ще дойде… - отвърна старецът, вгледа се в някои от сувенирите на бюрото си, и продължи – Тогава се разделихме с моя съкилийник, с когото избягахме. Не се опитвах да му обяснявам нищо. Знаех, че няма да ме разбере. Той замина за Южна Африка и вече не съм го виждал. Напрахме един последен удар, и се разделихме…
-Удар? Започвам да се досещам… - каза Адвокатът. – Обирът на антиките…
-Не е трудно на навържеш всичко, когато ти дадат първата връвчица… - каза дядото – И за другите неща ще се сетите. Но да, това беше първото ми престъпление, след бягството, и реално – последното ми престъпление в живота. Не последното закононарушение. А последното, което приемам самия аз за престъпление. Това е – обрахме колекцията на Васил Божков. След продажбата, дори на черно и на занижени цели, събрахме петдесет милиона долара. По двайсет и пет на всеки…
-Този обир също остана неразкрит… - каза Адвокатът.
-Всички по онова време бяха затънали в глупост. И държавата, и полицията, та дори свръх богатите. И те бяха оглупели – вероятно заради твърде лесния начин за забогатяване, в държава, в която човек богатееше от глупост. Изиграхме ги…
-Като влезете в затвора, ще имате какво да разказвате… - усмихна се събеседникът. Детето слушаше и нищо не казваше.
-И ще са истински историите ми. – продължи Петков – Та така. Докато всички ни търсеха по границите и стовариха цялата полиция там, та да не избягаме, ние останахме в София. На най-неочакваното място. И като ченгетата бяха по-малко, и сигурността беше по-малко. От това пострада и Божков. Той имаше добра охрана – комбинация от частна и държавна едновременно. Нямаше как да го обереш. Но не и ако държавното парче в пъзела започне да прави глупости. – старецът спря за малко, отпи глътка от чая, който стоеше пред него и каза:
-Забравих да ви предложа чай. Искате ли?
Момчето поиска, адвокатът не.
Петков продължи:
-МВР организира невиждана акция по залавянето ни. Сигурно съдбата на правителството беше на карта. И тази акция блокира границите, но оголи държавата навсякъде вътре. Чудя се дали бихме могли да оберем и Централната банка тогава… - шегата не слизаше от устата на доброволния бъдещ затворник – Но решихме да са антиките. Министърът бе изтеглил едни полицаи, заместил ги с други, хора без всякакъв опит и познание поеха функции, дето не разбират. Така и държавната част от охраната на колекцията на Божков се оказа пробита. А тя бе важна част от цялата охрана. Той явно не искаше да плаща пълната сума на изцяло частна охрана. С връзки във властта си беше уредил част от охраната да е от полицията – държавата да плаща да му пази антиките. Нали знаете, много хора близки с властта, така си уреждат и си спестяват разходи. Та и Божков и той. И като МВР разбута цялото МВР, се пропука и охраната на антиките. Но все пак, дори само с останалите частни гардове, нямаше шанс да влезем в хранилището. Обаче точно тогава Божков беше изложил част от колекцията си в Телефонната палата. И гардовете повечето бяха с нея…
-Доста хитро сте се сетили… - възкликна детето.
-Сетихме се, разбира се, нали бяхме изпечени престъпници… - каза Петков – Сетихме се, и се озовахме в много изгодното за нас съотношение да сме двама бандити срещу четирима охранители. Изненадахме ги, обезвредихме ги. Алармата падна още по-лесно. Платихме десет бона на едно хакерче. По това време хакерчета под път и над път, за нищо пари ще те вкарат и в системата на ДАНС. Взе парите момчето, и без дори да стъпва в София, дистанционно изключи охранителната система. Ама той Божков май и от сисадмини беше спестил, та системата му една… Хакерчето се почувства неудобно, че за такъв боклук сме му платили десет бона…
-Без хора, и без аларма, ви е трябвал само един камион...
-И то не толкова голям камион. Заехме един за няколко дни, после го изоставихме. Човекът не можеше да повярва, че крадци са му върнали камиона, без откуп…
-Колекцията на Божков се е оценявала на стотици милиони долари… - каза Адвокатът, очевидно запознат със случая.
-Е, ние взехме петдесет милиона. Приятелят ми изчезна, а аз останах с двайсет и пет… Двайсет и пет милиона, с които да направя нещо за клетата ни държавица… - каза Петков, преди отново да спре, да стане и да се разтъпче малко.
-Един милион отиде, за да сменя самоличността си. Можеше и за по-малко, но го направих професионално. Не пестих пари. Не повторих глупостта, която бе обзела дори престъпниците в пропадналата ни Родина. Платих на най-скъпите хирурзи за ново лице. Това стана в Израел. После продадох на техните служби всичко, което знаех за престъпния свят в България, и те в него си внедриха свои шпиони. Продадох им го без личен контакт – така и не разбраха кой им е източникът, но информацията се оказа ценна. В замяна – получих фалшив Саудитски паспорт. С него се озовах в САЩ, където прах, препирах и въртях парите. Това ми струва още 5 милиона долара. След това заминах за Македония и там си купих български произход. Фалшиво свидетелство на баба ми, от преди Тито. После с това свидетелство и още десет хиляди лева, се сдобих с български паспорт. Отново бях българин, с друго име и друга биография…
-Георги Петков… - каза Адвокатът.
-Георги Петков, българин от Македония и инвеститор в икономиката ни… Все още имах деветнайсет милиона долара… Напълно достатъчни…
-Вероятно наближаваме частта с новите ви престъпления…
-Те са само закононарушения. От морална гледна точка, не ги приемам за престъпления. Считам, че граф Монте Кристо не е престъпник, ако и с престъпни методи да отмъщава на онези, които го натопиха…
-Но на кого отмъщавате вие? Нали признавате сам, че се бил престъпник. Значи правилно сте бил в затвора…
-Аз отмъстих за България. За всичко, в което я превърнаха…
-Интересна логика…
-Понякога патриоти се раждат по най-невероятните пътища…
Старецът отново отпи от чая си. Чакаха го с голям интерес.
-Ако следя потока на мисълта ви, ще поемете отговорност и за трите убийства… - каза Адвокатът…
-Разбира се, за тях, това са единствените ми убийства, които обаче не намирам за престъпления. Най-лесно стана първото. Направих го сам…
-Цветанов…
-Не знам дали беше повече от лични емоции, или желание за мъст, но е възможно да е било това, защото към онзи момент не знаех, че всъщност това е най-важното убийство. Но той не се пазеше добре, считаше се за недосегаем, а и нали беше агент на ЦРУ. Кой би му посегнал…
-Никой дългосрочен фактор. Единствено случайни посегателства се случват над такива хора…
-А в разложена България, случайни фактори нямаше. И политици, олигарси, чужди агенти – те се бяха успокоили. Нямаше нито един случай народът да се вдигнал, и така от яд, да накаже някого. Нямаше го хайдутското движение. Една загиваща и потъваща нация, в която грабителите и се разхождат свободно по улиците… Е, Цветанов стана първата жертва на случаен фактор. Излезе ми дори евтино. Една карабина „Драгунов“ и известни инвестиции в тренировки по стрелба. Дори ги направих съвсем законно – в стрелбището на един депутат от ГЕРБ. Разпадналата се държава дори това не провери, след като го екзекутирах…
-След този случай взеха мерки…
-Да, оградиха се с още повече охрана. Но нали ви казвам, че глупостта бе повсеместна. Нямаше кой да мисли. Охраната не е бройката, а уменията на охранителите. Нашите глупаци тук се ограждаха с все повече и повече горили, вместо да изберат най-добрите и да ги обучат. Да ги пратят в Израел, Япония, или дори в ЦРУ – да станат добре гардове. Тук просто се оградиха с тълпи от мутри. Включително втората ми жертва…
-Премиерът Борисов…?
-Именно. Мина година след Цветанов. През това време отново се успокоиха, а аз се занимавах с друго – правех организацията „Защитник“. Няколко десетки патриоти момчета, с които се събирахме, четяхме историята, учехме се на хватки, та дори на работа с оръжие.
-Тази организация беше съвсем законна и лицензирана от държавата…
-Тя ми бе необходима основно за да имам подходящите момчета, с подходящото оръжие, на подходящото място. Когато дойде моментът. Но това е по-натам. Едва при третото и най-важното убийство – на най-голямата власт в държавата. Сега при Борисов. Той се огради с още повече хора от НСО, по-рядко излизаше, потърси гаранции от американците. И ги получи.
-Агентите на Сикрет Сървис?
-Именно. Те дойдоха, помагаха да го пазят, а това още повече ядоса народа и превърна Борисов в очевидна американска пионка. Но не народът бе важен. Сикрет Сървис ми помогна и на мен. Защото САЩ имаха и други врагове, и то доста силни…
-В този момент вече нищо не мога и да предполагам, не смея дори да си го помисля… - каза Адвокатът.
-Какво да го мислим? Ислямистите. Те мразят САЩ. А с американските агенти около него, Борисов стана идеална мишена, свързана със САЩ. Извадих отново саудитския си паспорт, заминах за Близкия изток, и със съответната сума пари, намерих който трябва…
-Наели сте терористи? Вие ли наехте тези хора?
-Камикадзета. Платих на имама им. Единственото условие, което поставих, бе да няма невинни жертви… И те го изпълниха.
-Това беше много странен атентат. Две камикадзета бяха разстреляни, без да се взривят, а тълпата се разбяга.
-Именно, тези двамата знаеха, че загиват, за да спасят хората. Третият се довлече до премиера и го взриви. И аз сам не разбрах как го направи, без да засегне охранителите. Сигурно някой израелски или друг специален експлозив. Уби само атентатора и Борисов, стоящ точно срещу него. Разпространи ударната вълна само в 2 посоки, а не навсякъде…
-Приписахте го на ислямския тероризъм?
-То те си бяха ислямисти, какво да приписвам. Ислямисти убиха един слуга на глобалния Сатана – САЩ. Аз само платих на имама…
-След Борисов настана хаос…
-Не за много дълго, знаете че САЩ винаги бързо си намират заместник. Но тук пролича важността на първото убийство. Заместник не можа да стане Цветанов, който е опитен техен агент. Трябваше набързо да намерят друг. Намериха и си го назначиха. А аз продължих с третата стъпка…
-Властващият над България…
-По това време – американският посланик… Странно, но въпреки всичко случило се, неговата охрана не беше кой знае каква. Вероятно САЩ не считаха България за приоритет, нито посланика си в България за кой знае колко значима личност. Така се справих добре…
-Нападението над посолството отново от терористи, случайната ви близост, и храбрите ви момчета, които се намесват. Това го знаят всички вече… - каза Адвокатът.
-Да, това знаят. Не знаят само, че не беше случайно клубът на „Защитник“ да е близо до резиденцията на посланика. Не знаят и, че платих на същия имам за втора услуга. И той се съгласи с охота…
-Жертва падна само посланикът, вие спасихте посолството от кървава баня…
-Разбира се. Взривателите на самоубийците бяха повредени. С моите момчета ги убихме, без никакъв риск. След това без някой да ме види, и преди да дойде полицията, сложих 2 истински взривателя. Работещи…
-И така се роди легендата „Георги Петков“….
-Така се роди легендата Георги Петков – героичният спасител на двайнасет американци, без да броим прислугата им от българи, която в Америка не се брои. Георги Петков, който стана пръв приятел на Америка, и Америка го назначи след време за министър-председател… - усмихнато завърши старецът.
-И след това Америка не беше много щастлива… - каза Адвокатът.
-То вземи властта, окопай се, после и Америка не може да те бутне… Можеш да станеш пръв патриот. Но Америка беше нужна, за да взема властта…
-В крайна сметка, не само разрушихте системата, която бе превърнала България в пародия, но създадохте нова България. Вие сте символът на четвъртата Българска държава, г-н Петков. Вашите двайсет години начело ни извадиха от дъното, а сега отново строим атомни централи, имаме космонавти, и народът е сигурен…
-И престъпниците не бягат толкова лесно от затвора… - пошегува се със себе си отново дядото.
Адвокатът и детето се разсмяха.
-А каква е историята на тази къща? Защо се нанесохте в резиденцията на Борисов…
Дядото се усмихна:
-Защото така направи и Монте Кристо – отне всичко на врага си, и го направи свое. Ако не бях купил къщата, моралната ми победа не би била пълна…
-Това е личен мотив, победата за страната очевидно е била постигната… - каза Адвокатът.
-Съвсем личен мотив. Но без личен мотив, не бих бил човек. А Монте Кристо, макар и измислен герой, е човек… - отвърна Петков.
За кратко настана мълчание. Накрая детето се намеси.
-Много интересна история, дядо. Но аз не искам да ходиш в затвора. Защо?
-Ако не желае, дядо ти може и да не иде в затвора. На всички тези престъпления давността е изтекла. Не могат да го съдят. Евентуално американците могат да го съдят по техните закони за тероризъм срещу посланика им. Но на тази възраст, едва ли ще се занимават. А и не е ясно дали дядо ти изобщо може да бъде екстрадиран от България. Та това е Георги Петков – спасителят ни. И след новата история, ще стане още по-голяма легенда…
-Значи можем да разкажем историята и без дядо да влиза в затвора? – попита детето.
-Съвсем спокойно… - каза Адвокатът.
-Дядото има престъпления преди да започне да се прави на граф Монте Кристо. Хора са пострадали от мен, тези престъпления не са изкупени. Аз избягах от затвора… - каза Петков.
-Но дядо, ако не беше избягал, сега нямаше да я има България. Бойко, Цецо и посланикът щяха да ни заличат от лицето на Земята. И щяха да ни се надсмиват. На изчезналата българска нация… - сълзи се появиха в очите на момчето.
-Право е детето, г-н Петков… - каза Адвокатът.
Дядото се замисли, сетне каза:
-Бил съм жесток с много хора, и с невинни като съм бил престъпник, и с престъпници – като чистих България. Но за да свърши всичко това, трябва да съм жесток и със себе си – със семейството си. Внукът ми ще изпита болка, но ще разбере. Трябва да ида в затвора. Пък и какво имам да губя – на осемдесет и пет съм. Ще ми идвате на свиждане…
Тъжна стана обстановката. И на адвоката му се плачеше. Адвокатите нямат душа и сърце, но понякога – винаги нещо може да ги пропука. Като престъпниците.
Подаде един лист хартия на Петков:
-Това е адвокатското ми пълномощно. Нужно е, за да ви представлявам…
Дядото го взе и без много да го гледа, се подписа.
За да разсее детето от скръбта, адвокатът каза:
-Ела да ме изпратиш до колата, че дядо ти е уморен…
-Върви, изпрати го… - каза дядото.
Момчето тръгна.
Като излязоха от стаята и се отдалечиха, така че да не може никой да ги чуе, Адвокатът каза:
-Не те тревожи, момче. Няма да иде в затвора. Аз съм му адвокат вече, и той не може да ме спре. Ще подам молба за всичко, дето иска. Но ще подам с такова искане, че да отворят пълно разследване от начало. Всичко за всички дела ще започне от нулата. И понеже има и нови престъпления, ще трябва те първом да се установят и докажат, и тогава всичко да тръгне на едно. Ще се влачи поне 10-15 години, преди да влезе в затвора…
Момчето се усмихна:
-Адвокатски номер?
-Да, но за пръв път го правя на клиент. Иначе се прави срещу противника…
-Дядо ще е на 100 години, когато ще го вкарат в затвора… - каза детето.
-Ако тогава още иска, ще го уредим…  - каза човекът без сърце, запали колата и замина…
А внукът написа тази история през 2058 година, ден след като на деветдесет и осем години погребаха дядото. Не в гробището на затвора…

Добри Божилов
(Получил по e-mail-a сборник с разкази от бъдещето)
05.04.2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Кажете си мнението...