Adsense-top

Как либералните университети преследват еретиците

 
Религиите предлагат чувство за принадлежност.
Те запълват празнината в сърцето с мистичното групово присъствие и ако не успеят да предоставят това усещане, те отмират и се забравят, както се случи с религиите от Античността по време на Елинистичния период.
По този начин е дълбоко вкоренено в естеството на религията предпазливостта от враждебни групи и от ересите, които те промотират.
Днешните студенти почти не намират време за религия или пък за ексклузивни групи за събиране. Те са изключително настойчиви в убеждението си, че каквито и да е разграничения на база предопределени и наследствени белези като пол, раса, класа, джендър, сексуална ориентация, религии, светогледи; всички те би следвало да се изкоренят в преследването на поголовно равенство между всички, позволяващо на хората да са „каквито са наистина“.
„Недискриминация“ е днешната догма. Но това предполагаемо свободомислие е точно толкова склонно да заглуши еретика, колкото и всяка друга организирана религия. Не може да се знае точно какви ереси можеш да извършиш, нито пък какво точно те представляват, тъй като етиката на „не-дискриминация“ постоянно се променя и еволюира, за да премахва разграничения, които до вчера са били част от тъканта на нашата реалност.
След като Жермен Гриър уточни, че смята мъже, определящи се като жени и преминали през операцията за промяна на пол, неспособни да принадлежат към другия пол, бе толкова остро критикувана, че се създаде кампания с цел да й се попречи да говори в университета в Кардиф. Кампанията не беше успешна, защото Жермен Гриър не се остави да бъде заглушена. Но тя не разпозна по това време факта, че тя бе извършила ерес; факт, който най-вероятно осени единствено нейните обвинители по време на стандартната им сутрешна „Двеминутка на омразата“.
По-успешна беше кампанията за наказване на сър Тим Хънт, носител на Нобелова награда за биология, за нетактична забележка относно разликите между мъжете и жените в лабораторията. Същински лов на вещици в медиите накара сър Тим да се оттегли от почетния си професорски пост в университетския колеж в Лондон. Кралското общество (на което той е член) излезе публично с извинение и той бе отблъснат от голяма част от научната общност. Един живот, изпълнен със забележително творчество, бе помрачен.
Етиката на „не-дискриминация“ гласи, че жените са точно толкова адаптирани за научни кариери, колкото са и мъжете. Аз не знам дали това е вярно. Но как да разбера кой е прав? Чрез претегляне на различните мнения в атмосфера на разумна и прилична дискусия. Истината се появява чрез невидимата ръка от многото ни грешки в миналото, а истината и грешката са позволени в един работещ процес. Идеята за ерес, обаче, се появява, когато някой подложи на съмнение някое убеждение, което не е позволено да се критикува в любимо пространство на дадена идеологическа група. Академичният свят представлява любимото пространство на радикалните феминисти, мястото, в което кариери могат да се направят и съюзи изковат чрез атака върху „мъжката привилегия“. Следователно, един дисидент в рамките на академичната общност трябва да бъде разкрит и порицаван, като сър Тим, със заплахи и публична враждебност, а в ерата на интернет това наказание може да бъде увеличено без разходи за тези, които го налагат.
Този процес на заплашване би следвало да подбуди съмнение в умовете на здравомислещите хора, съмнение в догмата, която го вдъхновява. Защо да защитаваш вяра, която си тежи на мястото? Интелектуалната слабост на феминистката ортодоксалност ясно си проличава в съдбите на различни дисиденти като сър Тим. Всъщност, UCL и Кралското общество изобразяват, в неуспеха си да го предпазят от редиците тролове в туитър, окаяното състояние, в което се намира академичният свят днес. Академичен свят, който все повече губи всяко усещане за ролята си на пазител на интелектуалния живот. Както сочи социален психолог Джонатан Хайд, в момента, в който университетите започнат да застъпват разнообразието като академична ценност – „разнообразие“ означавайки всичко, което включих в термина „недискриминация“ – истинското разнообразие, за което университетът трябва да бъде символ, а именно разнообразието на мнение, се ерозира и на много места се унищожава изцяло.
Традиционното образование имаше много какво да каже за изкуството човек да не се обижда. Съвременното образование от своя страна има още повече какво да каже относно изкуството човек да се обижда. Това, според моя опит, е едно от постиженията в областта на джендър науките, които показват на учениците как да се обиждат от поведение, от думи, от местоимения, от институции,  от обичаи и дори от факти, когато въпросът опре до половата идентичност. Не беше нужно много, за да се научат старомодните жени да се обиждат от присъствието на мъж в банята на жените. Но отне огромна доза образование за една жена да започне да се обижда от изключването на мъжете, самоопределящи се като жени, от тоалетни за жени. Студентите днес се насърчават да изискват „безопасни пространства“, където внимателно подхранваните уязвимости и капризи да се предпазени от “провокация“. Правилният отговор, който се състои в слагането на край на тази лудост и любезното приканване към учениците да търсят безопасно място някъде другаде, изглежда, не е този възприет от университетите, тъй като всеки студент е допълнение към доходите, а пък цензурата не струва никакви разходи.
Аз винаги съм вярвал, че институция, в която истината може да бъде преследвана без задръжки и без страх от цензура или наказание върху тези, насъгласни с общоприетата догма, представлява най-върховното обществено благо, надминаващо всичко, което потенциално може да се постигне чрез контролиране на мненията. Ако университет се откаже от тази своя искрена мисия за истината, то тогава се превръща в център за индоктринация, при това без доктрина; място, в което умът ще бъде затворен без огромното благo, давано от религията, която също затваря ума, но го затваря около солидна морална основа и общност.

Източник: 5 кьошета

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Кажете си мнението...