Adsense-top

Защо Америка се разпада – поглед на американец

Така, защо страната се разпада? По-точно, защо децата се убиват едно-друго. Америка днес предизвиква неподправена почуда по целия свят – стрелби по училищата, като например в „Колъмбайн“ и много стотици убити в Чикаго, Балтимор и други градове. В другите развити страни такова нещо не се случва. В Америка до неотдавна такова не се случваше. Какво се промени?
Тези, които днес са на по-малко от 40 години, никога не са виждали тази страна нормална. Затова и ще си позволя да изброя нещата, които са се променили. Няма да започвам с шаблонното: „Кълна се, когато бях малък, ние с часове можехме да се забавляваме с помощта на две пръчки и връвчица“. Дайте да сравним днешна Америка с Америка от 50-те и 60-те години от социологическа гледна точка и без носталгизиране.
Струва ми се, че редица социални промени доведоха до това, че днешните деца изпитват огромен стрес, който децата от моето поколение не са изпитвали. Например:
В моето селско училище в щата Вирджиния нямаше расово търкане. Всички бяхме бели – учителите, учениците и родителите.
Чернокожите деца си ходиха в отделно училище. На практика не контактувахме. Не изпитвахме никаква вражда към тях, просто не контактувахме с тях. В обстановката на отсъствие на контакти между нас не съществуваше и проблемът с разликата в академичната успеваемост. Интеграцията на черните ни изигра зла шега, защото черните деца отидоха на дъното, когато тя се случи. За причините за падането на успеваемостта след интеграцията може да се спори, но самият факт за това не може да се оспори.
Нямаше и особен проблем с черната престъпност. По-точно, черна престъпност нямаше. И точно нито черните не се стреляха помежду си, нито лицата от другите раси. Не се стреляхме помежду си и ние, по същите причини, заради които никой не стреляше по черните.
Разводите бяха много редки, т.е. всички си имахме родители. Може да се спори за това по-добре ли е нещастните двойки да остават заедно или да се развеждат, но по това време те оставаха заедно и именно с това бяха обусловени другите социални показатели в това време (ако се вярва на статистиката). Социалните програми на Великото общество още не бяха унищожили черното семейство, а именно наличието на семейство, според мен, бе причината за ниската престъпност.
Нямаше наркотици. Появиха се едва през 60-те години. Съвсем малко от нас някога бяха чували за марихуана. Книгата „Голият обяд“ я четох на „самиздат“. Това бе. Ние пихме само бира.
Във всяко училище имаше по едно и то не много дебело хлапе. Защо? Смятам, че бяхме извънредно физически активни. В училищата имаше физкултура, отбори по футбол, баскетбол и т.н. Лятото децата от семействата на военните, служещи на база „Далгрин“, провеждаха времето си в басейна на тази военноморска база или се къпаха в близката река, ходиха да карат кану, караха велосипеди, играха на тенис. Живеещите по фермите цепеха дърва, събираха сено. Зимата с часове карахме кънки. Приятелската ми Глория ставаше в четири сутринта заедно с баща си, за да му помага да лови раци в река Потомак. Въпреки женствеността си, тя бе толкова силна, че можеше лесно да пречупи човек. Повтарям, не изпитвам носталгия, а просто отбелязвам биологически фактори, имащи своите последствия.
Физическата подготовка има психологични последствия. Например тогава нямаше Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Момчетата са съперничещи си, физически активни зверчета, които трябва да изразходват енергията си. Скуката и принудителната липса на дейност са ужас за тях. Ежедневните игри баскетбол по два-три часа дневно им позволяваха да изразходват енергията си. Ако едно момче бъде заставено да прекара в училището часове без прекъсване и с минимална физическа активност, то ще се чувства ужасно. И ако при това още насила го тъпчеш с Риталин, който е от групата на амфетамините, то то не просто ще се чувства ужасно, но и химията в него ще се промени. Това едва ли може да се нарече добра идея.
Половите отношения и последствията им бяха други. Знаехме за съществуването им. Но едва ли можехме да кажем още нещо. Културата бе такава, че не можеше да става дума за какъвто и да е секс с момичетата. Когато днес 17-годишните юноши или 35-годишните мъже излизат с момичета, едва пристъпили в половата зрялост, това нанася на момичетата непоправими щети. Шляй се, докато си млад, в наше време се отнасяше само за момчетата.
Социалните порядки бяха такава, че момичетата трябваше да остават девствени до сватбата. Предполагам, че следващите тази традиция не бяха много, но необходимостта да се преструваш, плюс страха от бременност, докато все още нямаше противозачатъчни позволяваше на момичетата да отказват на ухажорите си по свое усмотрение. Появата на противозачатъчните и разпространяването на абортите превърна момичетата в товар. Ако Сали не връзва, а Мери да, то юношите с бушуващите си хормони отиваха при Мери. Така момичетата загубиха контрола над икономическата страна на половите отношения и това отношение, което този контрол им осигуряваше. Последствията от това – стрес.
Анорексия и булимия нямаше. Никой не знаеше тези думи. Струва ми се, че това не е нищо друго освен реакция пред стреса.
Неопределеността може да бъде силен фактор за стреса. Ние не страдахме от особена неопределеност по отношение на бъдещето си, в този смисъл, в който страда днешната младеж. Смятахме, че винаги ще си намерим работа и винаги си я намирахме. За децата със слаби оценки в училищата се намираше работа като секретарки или охранители във военноморска база „Далгрин“, при което това бяха федерални работни места със социални пакети. Малко по-далеч, в Детройт имаше огромно количество работни места със заплати, които ни се струваха просто астрономически. Тези от нас, които искаха да постъпят във висше учебно заведение, т.е., тези, чиито родители имаха висше образование и добри оценки, знаеха, че ще могат да намерят работа в абсолютно всеки отрасъл. На никой и през главата му не е минавало, че ще работи като барман в „Старбъкс“, живеейки в мазето на родителите си.
Имаше социална мобилност, а момичетата все още не се бяха научили да се чувстват като жертви на всичко и всеки. От 60 души от моя випуск в училище, две момичета станаха физици, а моят приятел Франклин, от просто семейство без висше образование, стана електроинженер. Шери, която бе година по-малка от мен, стана ядрен биолог. Доколкото помня, всички те бяха от прости семейства без висше образование.
Важно е училището да е вън от политиката, макар и ние дори и не осъзнавахме това. Училището бе място да се учи алгебра и география (или най-много, място където да преседиш уроците). Учителите – и мъжете и жените, се възприемаха нещо нормално. На белите деца не им се втълпяваше колко са лоши и че от тях идва цялото зло на света. На момчетата не се говореше, че мъжествеността е вредна. Истерията заради мнимите изнасилвания все още бе в бъдещето. Малките момченца не бяха изкарвани с полиция от училище, защото са нарисували въоръжен войник. Самата идея за присъствие на полиция в училищата ни се струваше лудост.
Жена ми Вайълен неотдавна забеляза нещо интересно. Тя ми каза, че днешната младеж изглежда с десетина години по-млада от реалната си възраст. Изглежда, че е права. В крайна сметка в медиите и в академичния свят хората на 35-годишна възраст ми напомнят на непълнолетните от 60-те години, демонстрирайки същия хормонален протест и лицемерие. При това в тях тези настроения са проникнали и в средното училище – същата злоба, търсене на виновни и позьорство.
Струва ми се, че феминизмът играе огромна роля в развалянето на обществото като цяло и в подтикването на юношите в екстремни действия. В моите ученически години на момчетата им бе позволено да са момчета. Никой не унижаваше момчетата заради това, че са момчета, а момичетата, защото са момичета. Нищо подобно не ни минаваше през главите. Предразсъдъците към момчетата се появиха по-късно, а днес са просто част от правилата.
Всички тези фактори оказват въздействие на обществото като цяло, но особено на белите момчета. Постоянно им натякват, че е срам да си бял, че всяка проява на мъжественост е патология, че те са просто бъдещи насилници. Приучават ги на мъчителна скука и бездействие и ги тъпчат с лекарства, ако по-меките методи не работят. Те ходят на училище, където не ги обичат и където цялата обстановка е насочена против тях. Много от тях са без бащи. И всички имат достъп до психоактивни вещества.

Фред Рийд, Поглед.инфо

Просто прибавете това и всичко ще ви стане ясно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Кажете си мнението...