Adsense-top

Фашистите ме ритаха в детеродните органи, докато потече кръв от тях... Най-много това обичаха, и мъченията с ток...

 
Имам особена памет и не човъркам в нея...
Този документиран разговор с Юлия Огнянова е от бъдещата ми книга за разстрела на Никола Вапцаров, глава трета, озаглавена “За безизходността”.
Юлия на младини
Безизходността при самопризнания, изтръгнати с бой. За показанията на парашутистите и подводничарите, прехвърлени от СССР през август 1941 г. за извършване на диверсионни действия на територията на България.
Великолепната четворка, която прави режисьорски фурор в Бургасдкия театър. От ляво на дясно: Вили Цанков, Леон Даниел, Юлия Огнянова и Методи Андонов
Защото тяхното дело № 503/1942 на Военнополевия съд е преддверието към дело 585/1942 (делото на Вапцаров, наричано дълго Процес срещу Централния комитет на БКП).
21 октомври 2005 г. Огнянова с колеги след премиерата на авторския й спектакъл "Автопортрети за разпознаване" в Смолянския театър.
Те са в един контекст, нещо повече - те са двете части, двете разделени половини на едно цяло. Единният процес е разделен на две, за да се раздели смъртта.
Юлия Огнянова с една от любимите си ученички - Мая Новоселска
За един месец 18 смъртни присъди по дело 503 - на парашутистите, и 12 смъртни присъди по дело 585, или общо - 30 души, които трябва да бъдат разстреляни.
Известно е, че при тази акция са използвани хора, почти всички извадени от лагерите в Сибир и буквално принесени в жертва, за да се поддържа впечатлението, че в България има активна антифашистка съпротива.
Случайност ли е, че българската полиция чака пристигането им и че повечето от подводничарите веднага са убити, някои от парашутистите са застреляни още във въздуха.
А заловените живи поголовно се издават един друг. За да се спаси, рукият радист Барикин е застрелял в главите двамата си спътници. Васил Цаков е предал 40 души. И дори Цвятко Радойнов, убеден комунист, полковник от съветската армия, предава не само подводничарите, на които е ръководител, но и всички участници в групата за специална работа, всичко 28 човека.
Може би за извадените от сибирските лагери предателството в известен смисъл е оправдано? Защото пак в показанията на споменатия Цаков четем за предхождащите ужаси: “В края на 1937 г. и цялата 38-а, до средата на 39-а в зданията на НКВД стоеше непрестанен стон. Побоища и мъчения, за да не се чуват, се придружаваха от грамофон, где Шаляпин пееше по цели нощи...”
Против тях вече бе написано достатъчен материал, от който ДА СЕ ОТКАЖАТ, ТЕ МОЖЕХА САМО АКО УМРАТ (курсивът е на автора.)
И в Сибир, и тук те са били обречени на смърт. Предателството е било мъничкият им шанс за живот...
Интересуваше ме как е ставало? Защото пред Народния съд в 1945 г. на дело № 9 всички свидетели го оправдват с боя.
Имало ли е наистина бой в полицията преди и след Девети септември? И как става прекършването на човека? В кой момент става?
Говорейки по тези теми с поета Иван Теофилов, той ме насочи към Юлия Огнянова, преживяла в полицията зверски изтезания. И въпреки това останала от хората, които се броят на пръсти, без да са предали.
Сега, когато я загубихме, си спомняме за постановките й, за легендарния й бургаски период заедно с Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов, учениците й.
Казваше, че смисълът на спектакъла е посланието му, а най-трудното изкуство е поклонът.
Тя бе от тези, кийто в живота никога не са се кланяли.
Разговарях с режисьорката Юлия Огнянова, тогава на 91 години, за която знаех, че през 1943 г. е била арестувана за агитационна дейност сред висшите офицери от армията и е жестоко измъчвана в тогавашната Дирекция на полицията и РО-2 на Министерство на войната (РО е Разузнавателният отдел, по-известен като “Отделение на смъртта”).
Разговаряме на 4 януари 2014, в дома й, на бул. “Заимов”. Мътно слънце студено свети през прозореца. А ние двете ядем белгийски бонбони. Юлия казва:
- Най-напред бях при Гешев. Там, в дирекцията, има няколко специални, шест ли са, една до друга килийки, в които изолира отделно. Защото долу има за повече хора.
- Те са били на третия-четвъртия етаж?
- Не помня даже етажа. Защото оттам аз отидох в РО-2, къде е сега, не знам. От Младежкия театър... една улица тръгва, не по която трамваят върви, а една широка, ама много широка, надолу - и отляво е въпросното РО. Там е... Искам да кажа, че човек щом е излязъл оттам, значи... (смее се), голям късмет има! Защото бях чела за хора, които са умрели в РО. Абе тия неща... Когато бях там, си казвах: “Това не бива да го има, при никаква власт!” Защото дойде друга, пък тя прави същото... Но аз не съм изпитала желание за мъст. Не.
- А какво стана с вас?
- Е, какво, осакатиха ме... Лявата тазобедрена става. Във Франция казаха: “Нека да отрежем, да видим какво точно”. И се оказа, че са връзките на тазобедрената ми става, които държат...
- Разчекнали са ви? Ставата?
- Аз не го понасям много болезнено. Освен болката, която е в момента, нали, когато там в РО-то... Казват: “Гешев!... Не, най-страшно е в РО.
- Но какво правеха? Бой?
- Ама
това са инквизиции,
това даже не може
да се нарече бой
Това е електричество, съпроводено физически с... няколко вида дебелини шомпели, от по-тънки, от метал едните и другите каучукови и се комбинират. Не е само гума. Двама биячи стоят. И този, който ръководи разпитите, стои на електричеството. По стъпалата и след това върви нагоре и... И първо, не можеш да си стъпиш на краката, това е най-лекото.
По детеродните
органи е
най-болезнено...
- Бият по детеродните органи?
- Бият, разбира се.
- А вие сте били само на 20 години, ужас!
- Не, аз съм била на 19.
- Почти дете.
- Те не така го таксуват, защото си казват: “Като е дете, какво търси? Защо иска да събаря държавата”, и... въобще, това е унизително... Не е унизително за този, който го търпи, нали, а... Имаше един капитан Йолов и един подпоручик, те все с военни чинове. И не казвам и пред родителите си, за да не търсят и те отмъщение, защото баща ми имаше... положението му беше такова... Но никога не ме е запитал какво ти направиха, за да не предизвика у мене спомените, нали...
- С какво ви привлякоха левите идеи?
- Защото аз бях ученичка в Първа девическа, аз съм била в шести клас, а в по-големия клас беше Бистра, малката дъщеря на поета Гео Милев. Имаше културно дружество. И аз направих един доклад там, ама на тема “Произход на Вселената”, тогава ми се струваше, че морето ми е до колене, всичко ми е ясно. И тя е била там и дойде да ме съпроводи, когато излизам, тънко ти раздипля, светло й е под шапката, и аз се лепнах за нея. И така, по “Патриарха” тръгнахме, тя идва с мен, тя е имала цел.
Но като идеи. Аз бях от материално облагодетелстваните. Еее, когато отидох при гарата и видях тези къщички малки... И аз бях пък с една пелерина, нали, с две лица пелерината. Но като слязох по едни стълбички и видях тия къщички, аз я свалих и я сгънах, досрамя ме просто. Преживяла съм чувства, на които цената е толкоз голяма - кой щеше да ми ги каже тези неща?
- В какво се изразяваше борбата ви?
- Идеите... Идеите! (Произнася го, като набляга на думите.) Изповядваш такива идеи.
- И само това?
- Ами да. То не е малко за тях.
- Нали не сте взривили мост, не сте убили човек?
- Той, адвокатът, го казва - че нищо противозаконно не е извършено... Но аз това не съм отричала...
- За войната какво знаехте?
- Може би... Най-абстрактно съм разбирала, че там умират хора. Но знаех, че съм избрала страната на тези, които се борят, а не тези, които го вършат, това съм разбрала. Това за мене е било справедливото. Честното е, ако се бориш, а не ако го имаш... (Смее се.)
- Връзката с комунистическата партия как стана?
- За военните ли? Когато човек влезне в организацията, тогава ти казват, един доклад ми дадоха - “Как да се държим пред врага”, той изигра добра роля. Ааа... той много ми помогна. Защото, приберат ли те, веднага започват, още от първия ден да те стреснат с ток, с бой.
- Какво усещаш?
- Зъъъ-зъъъ-зъъъ, цяла се тресеш. А боя върви заедно, защото иначе ти губиш съзнание, а те губят време. Ако е само бой или е само електричество, ти губиш съзнание.
Като ги комбинират, държиш по-дълго време... Но аз помня само, че виках. Никакъв бабаитлък, да държа, да реша... Защото аз, ако реша - какво значение ще има дали ще викаш, или не? Но повредата ми беше само лявата тазобедрена става.
И кръв, която тече от
детеродните органи.
И като потече,
те - спират
Тогава те имат и лекар там, в РО-то, защото стигат винаги до кръвта. Пред Народния съд, когато ме викаха, помня, че излиза някакво момче, военен, казва, “Аз съм носил лекарствата...” Значи, той е купувал, пращали са го да купува лекарствата, той затова вдигна ръка и каза, че са го пращали там... То, момчето, не е участвало. Там биячите бяха с положение, с чинове високи...
Такива хора, то и аз съм се чудила... Но че име не трябва да споменеш, това го бях дълбоко разбрала и това помага много.
Бой, бой, бой, ама като кажеш, те пак няма да престанат да те бият, само ще бият още един човек. На мене като че ли само това ми е подействало вътрешно, като опори някакви. Защото там...
- Плачехте ли?
- Не, само виках, виках, да, това помня... Няма стон! Ааааааа!, викаш, докъдето ти глас държи. И олеква, като викаш... Веднъж съм показала къде е сградата на моята племенница, но вървим от отстрещната страна, отляво е... Инквизираните вътре пищят и вероятно наоколо са... наоколо има къщи, как живеят тези хора там... Защото аз пък виках, не колкото да не ме боли, просто имаш желание да им създадеш неудобство ли...
Аз исках да им
надуя главата!
- В килията какво беше? След боя?
- В РО-2 нямаше даже килия, те не те оставят, губиш съзнание и те те вадят в съзнание и върви до безсъзнание. И си спомням как в безсъзнанието идва един миг, когато усещаш болката и това е съзнанието.
Усещането на болката. Но когато човек го е приел... не ми е минавало за смърт, дали ще се събудя, дали не... Защото то е като сън, притъмнява ти, а след туй почва да ти светва и... една защитна... Но... нито една дума и нямах желание за мъст...
- Имате ли някакъв конкретен спомен от мъчителите си? Те как изглеждаха?
- Нормални хора, нормални хора. Да. Аз ги знам кои са били. И те не се... И те знаят, те виждат, че губиш съзнание... С такова спокойствие присъстваха двамата... Абсолютно интелигентни, нормални хора.
Когато пуснат електричеството, той диктува, той си върши работата и не съм видяла да си изкриви физиономията. Да. Не му се изкривява. Без емоции. И нямаш чувството, че те мрази, само първия път, “Тая пикла ли, ще я оправя...”, едно момиче на 19 години, което не е пипано с ръка, не е...”
- Виждали ли сте да изнасят мъртви от побоя?
- Не, не виждаш никого, никого не съм видяла в РО-то.
- На колко години ви осъдиха?
- На смърт, аз имах смъртна присъда.
Малолетна бях
и имах смъртна
присъда...
И баща ми присъства...
- А като ви произнесоха смъртната присъда? Какво е чувството, като чуеш такова страшно нещо?
- Ами, аз... Казват: “Осъжда се на смърт и да се изпълни в седем дневен срок”, това ми е останало в главата... И това дават пред баща ми...
- А вие за какво си мислехте? Страхувахте се за това, че ще ви убият ли?
- Не, не. Аз се срамувах... Аз за това, те да не ме осъдят, моите... (Смее се.)
- Във вашия процес колко души осъдиха?
- На смърт Петър и мене.
- Кой е Петър?
- Петър Ангелов. Който отговаряше за школата на запасните офицери.
- Той на колко години беше тогава?
- Няколко години по-голям от мене беше. Аз имам снимката му, той беше много хубав... Но аз имам особена памет. И не човъркам там...
- Убиха ли го?
- Да. На Петър му изпълниха присъдата. Не веднага. Но му изпълниха присъдата...
- Видяхте ли го, преди да я изпълнят?
- Ние се виждахме по време на процеса, само че не можем да говорим. Среща не ни дадоха. След това, когато ни връщаха... Ние така се хванахме, в това... в камионите... И така, за ръката. Аз мислех, че той ще успее да ме прегърне, контрабанда някак... И даже го помня или си го въобразявам...
Но при военните шега няма.
Аз съм била
разследвана
от Гешев,
за когото се казваше, че е чудовището, нали, ами от него помня, че една такава ръка имаше, длан огромна... (Пак показва.) Но там бият по-нормално. А военните... Не знам колко пъти до губене на съзнание, нали...
- Имаше ли хора, които издаваха? Не издържаха...
- От моите хора нямаше. Защото Петър е заедно с мене и... (Изведнъж много се замисля.) Не знам Петър дали... Но ние не сме говорили никога. Не сме се и след това видели, за да говорим за процеса. Неговата присъда изпълниха, мене ме заведоха в Плевен...
- Там по това време е бил Трайчо Костов, виждали ли сте го?
- Не. Той в мъжкия затвор е бил. Ако е бил. Абе... Ония защитни реакции си имат, в какво да ги обвиниш! Ти знаеш срещу какво тръгваш. Ти тръгваш срещу власт! Така че не можеш след това да кажеш, ах, изгубих, взеха ми девствеността, нали?! Както някое момиче ходи, спи с някого, и после, ах и ох, да пъшка... Ти разбираш... На мен ми обясниха, че това е опасно и че човек трябва да си дава сметка... А от това, че казваш, няма да ти стане по-леко. Нали?...
- А какво се е говорело навън, в обществото? Примерно за процеса на Вапцаров?
- За процеса нищо не съм чула.
- Но тогава за един месец са осъдили и са избили 24 души!
- Ашколсун!
- Чувствали ли сте страх?
- Ама, страх... Че боли, го чувствам. А страх - за какво?
- От болка, от смъртта?
- Е, от смъртта - знаеш присъдата. Ама поне тогава спират боя.
- Знаехте ли, че няма да ви се изпълни присъдата? Или всеки ден я чакахте?
- Казаха, че вечер се отделят хората, на които присъдите ще се изпълнят сутринта. И вечер, може да са го правили нарочно, може да са имали при криминалните някаква работа, но като се отвори вратата към двора, веднага... Но там абсолютно не съм живяла с мисълта, че съм “смъртна”. Като си с другите... Присъда, неприсъда... Но... тия неща ги намираш за естествени, каквото и да е, само се информираш, че така става в тая ситуация... Не съм видяла някой да хленчи. И аз не помня да съм плакала. Не, то може и да са потичали сълзи... Но помня, че когато скръцнеше долната врата, килията, в която бяхме, изтръпваха всички. И това е много... Да живееш с някого, да го има... И изведнъж да го вземат...
Бяхме в килията шест ли, осем ли души, ама то е като две тоалетни, такова пространство. И се въртим, защото едните спят долу на цимента и като се уморят тия отдолу, ти ги усещаш и се качват отгоре... Има нравствен принцип в това, че ако на единия му са отдолу краката... другият отива отдолу...
След известно време аз успях да закрепна, лежах тука, в Червен кръст.
Лежах в стая със
сръбкиня,
без един крак
От нашите пострадала, от окупационните войски, които в Югославия бяха. Ужасно беше значи. Кръвта ми капеше и тя така... Бях в средата. А тя беше там, на нормалното легло и аз така, на по-високо, и не можех да се въртя, защото аз от РО-то... И като я видях, миличката... Ягода Бобичич. Няма да забравя името й никога, Ягода Бобичич! И тя поглеждаше, да не гледам, а аз я виждам с периферно зрение, ние сме на две педи разстояние... И лежахме така и аз я виждам, ето и сега я виждам, когато се открива и вижда, че й няма крака... Всеки път, когато съм виждала това, просто... и сега ми се реве. (Плаче.) Не ми се живееше... Тя така си откриваше... защото я боли. И тогава аз казвах: “Защо така?” И ми каза лекарят: “Защото тя няма...”, а тя си открива да гледа празното място. А продължава да я боли, не я облекчава това, че го няма крака” И аз си казвам: “Аз какво съм преживяла - нищо. Останала съм жива, с два крака, само с една операция и имам само един белег...

Източник: 24 часа

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Кажете си мнението...