Adsense-top

Истанбулската конвенция: хОрмонизиране на българското законодателство с евроГейското?

Не, няма грешка. Първата, очевидно неволно набрана, дума зърнах в онлайн статия, където се цитираше правната ни министърка Цецка Цачева: че трябва да хар-хормонизираме… и пр. Покикотих се, но сетне си рекох: Грешката може и да е вярна!
Втората „грешка“ е нарочна, но точна (стига да не се изпуска от очи питанката в края).
Заявявам още в началото: не съм женомразец, напротив – смятам жените за по-добрата част от човечеството; не съм хомофоб, расист, ретроград, нетолерантен (приемам спокойно „различните“, стига да не занимават агресивно, медийно и парадно хетерогенното общество със себе си и да не се смятат едва ли не за някаква „по-висша раса“); не съм против правната и действената защита на когото-и-да-било от насилие (насилието е човеконенавистно, особено насилието над по-слабия).
Единственият ми „грях“ е, че съм нормален (дори това да значи „неоригинален“), хетеросексуален християнин. Не канонично и догматично закостенял.
Свободомислещ.
Това, което наистина ме вади от равновесие, е перфидният опит да ме правят на глупак; когато лицемерят; когато не наричат нещата с истинските им имена и прикриват лъжата под гланца на псевдоистината; когато представят едно за друго.
В разпрата около Истанбулската конвенция (ИК) такива подмени и фалшивки валяха и от двете препиращи се страни. И едните ,и другите замитат под чергата онова, което не е удобно за тезата им.
Ето няколко ярки примера.
Противниците на Конвенцията:
- кьорфишек се оказа анкетата за тоалетните и рокличките;
- плашилото на джендър слободията се размахва разсъблечено от п. 313 в Обяснителния доклад (ОД) към Конвенцията (вж. ошрифтеното в получер): „В допълнение, когато осигуряват чувствителна към пола (джендър) интерпретация на всяка от основите на Конвенцията, страните може, ако желаят, да разширят интерпретацията за индивиди, които са гей, лесбийки, бисексуални или транссексуални, които също може да се сблъскат с тези форми на преследване и насилие, свързани с пола (джендър)“; в самата Конвенция често се срещат фразите „където е подходящо“ (включително в чл. 14 за образователните програми), „когато е уместно“ и „ако желаят“;
- невярно е, че според Препоръка CM/Rec(2010)5 на Комитета на министрите за борба с дискриминацията заради сексуална ориентация и джендърна идентичност (чл. 18) трябва да се отмени всяко законодателство, което ограничава допустимата възраст за еднополови сексуални актове, а еднополовите бракове да имат еднакви права с разнополовите; всъщност там е казано, че държавите трябва да осигурят еднакви права относно възрастта, на която са разрешени сексуални контакти и сключване на бракове при еднополовите и разнополовите партньори (ако в нашето законодателство няма разрешение за еднополови бракове, тази препоръка чисто и просто отпада);
- нелогично е твърдението, че разрешаването на еднополовите бракове ще се отрази пагубно на демографията ни: дали една хомодвойка е „бракувана“, или просто се наслаждава на извратен секс, не е от значение за прираста на населението – и в двата случая тази двойка няма да даде потомство.
Бранителите на Конвенцията:
- уж Конвенцията няма да доведе до джендър политики в училищата (поне не наложително – вж. по-горе), а те вече са заложени в Националната програма за превенция и защита от домашно насилие, и то – от предучилищна възраст; има и Национална програма на МОН за въвеждане на джендър проблематиката в програмите и предметите за обучение (щом ги има ПРЕДИ ратификацията на ИК, какво ли ще е СЛЕД това!);
- глупавите оправдания с превода: най-спорният чл. 4, п. 3, е преведен точно, а доколкото в българското законодателство няма термин за ‘gender’, „социален пол“ е просто условна квазисъответка; разбира се, тя има свои разновидности, които трябва внимателно да се осмислят: в чл. 3а, и особено в 3г, е „gender-based”, с известно опасение преценявам употребата му в чл. 18, п. 3, т. 1, и чл. 49, п. 2 (в последните два на английски звучи така: „based on gendered understanding of violence against women”);
- правото на резерви и декларации, с което ни замазват очите проконвенционалистите, не засяга най-важното: позволените декларации на страните, ратифициращи Конвенцията, описани в членове 81, 86, 297, 309, 381 и 382 от ОД, не се отнасят нито до чл. 3 и чл. 4 от ИК, нито до другите щекотливи членове от Конвенцията; те се въртят предимно около т.нар. психологическо насилие; така че ратификацията на Конвенцията ще наложи България да промени Конституцията си и вътрешното си законодателство, съгласно така пробутваните нови значения за пола и половата идентичност, които неминуемо ще доведат до преосмисляне на брачната институция;
- п. 53 от ОД прилепва към насилието против жени и дискриминацията спрямо гейове, лесбийки, бисексуални, трансджендърни, транссексуални, трансвестити и др.; в него няма и намек от сорта „ако желаят“ или „където е подходящо“, т.е. басня е ,че този член от доклада няма задължителна сила; затова Цецка Цачева е принудена да добави признака „полова идентичност“ в Закона за защита от дискриминация;
- лъже се, че Конвенцията е само за насилие над жени и не разперва чадър над хората с т.нар. „нестереотипни полови роли“: п. 87 от ОД категорично забранява дискриминация на следните лица: „… мигранти, включително мигранти и бежанци без документи, мъже-гейове, жени-лесбийки, бисексуални и транссексуални лица, както и ХИВ-позитивни лица…“.
Полулъжи, от които се ползват и едните, и другите:
- децата и мъжете не са изключени от Конвенцията (довод и на защитниците, и на противниците й, употребяван под различен предлог); не само че са изрично упоменати в членове 14, 15 и в други по-натам, ами напр. в чл. 16, п. 1, е използвано обобщителното съществително „извършителите“, а на много места – „лица“ (напр. в чл. 12, п. 3), като в английския оригинал там, където се говори за домашно насилие, се среща и вариантът „against her/him“ („срещу нея/него“); а в чл. 2, п. 1, се казва, че Конвенцията е предимно за насилието над жени (и значи не би трябвало да се ограничава само с него);
- непрестанно топката на понятията се хвърля в чуждото игрище;понятията в правото са важни, но не мисля, че проблемът е в „партньор“ (защото как иначе ще бъде подведен под отговорност мъж, насилвал жена още докато са гаджета или с която са в т.нар. „милиционерски“ брак; това е свързано и с премахването на прилагателното „съпружеско“ от израза „фактическо съпружеско съжителство“ в чл. 2, ал. 1, и чл. 3, т. 2, т. 9 и т. 10, от Закона за защита от домашното насилие).
Голяма част от тези емоционални или умишлени изкривявания намира почва в двусмислените формулировки на някои членове и параграфи от самата ИК. Чл. 60, п. 2, е мътен като кална локва; неясни са като правно основание членове 33, 34, 36, п. 1б, и чл. 40 („нежелано словесно, несловесно или физическо поведение от сексуално естество“). Тук всичко е въпрос на спорно надделяване в делото, особено по отношение на „желаността“ или „нежелаността“ на поведението. Представете си, че съпругата ви е изстинала към вас, намерила си е богат любовник, който й обещава брак и луксозен живот. Тя без никакъв проблем може да си съчини каквато иска „насилническа история“ и да я представи пред съда като д/повод. Просто виква две приятелки, които свидетелстват за „истинността“ на (раз)казаното. Как ще я оборите! Това правно недоразумение е старо: такъв е и чл. 148 от Наказателния кодекс – за обида/квалификация. Но това е друга обширна тема.
„Гвоздеят“ на този анализ (а не „anal-is“) е една дилема, която смятам за фундаментална: може ли човек да не приема джендър-идеологията, но да приема Истанбулската конвенция? Толкова пряко ли са обвързани те? Конвенцията повод, претекст, предлог, „подложка“ на джендър послания ли е, или няма нищо общо с тях?
Като всяка подобна дилема, и тази се върти около по-явни или по-скрити парадокси и около неясни отговори на ясни въпроси. Това предопределя структурата на тази статия, в която ще се опитам да бъда максимално обективен („безпристрастен“ в случая е неприложим термин): опора ще са ми само проверени факти.
ПАРАДОКСИ
Парадоксът „Жени-не-майки“. Майчинството отсъства от ИК. Може би защото то е природно право (на биологичния пол), сиреч даденост, но социално задължение (на джендър проекциите). „Майка“ ли е родилата дете, която го захвърля в сиропиталище, или още по-лошо – на сметоотвала?
Парадоксът „Борба за вече съществуващи права“. (Като във вица, в който лордът пита какъв е тоя шум на улицата, а слугата му отговаря, че има протест на хомосексуалисти за равни права; „А нима не са им равни правата?“ – пита лордът. „Равни са, сър“. „Тогава защо протестират?“ „Ами, педерасти, сър…“). Нека някой от мъдруващите правозащитници ме опровергае: между мъжете и жените в България има равноправие и равнопоставеност (в САЩ, „великата демокрация“, която ни налага феминизма, жените за една и съща работа получават по-малко от мъжете – у нас заплащането не е дискриминационно).
Парадоксът „Някои са по-равни…“. Конвенцията, с претенция да уравновеси („оравноправи“) отношенията между двата биологични пола, всъщност яростно ги противопоставя и ги ожесточава един спрямо друг. Това ли е целта? Не навсякъде в документа, но на места се прокрадва идеята, че психическият тормоз и шамарите са престъпление само ако мъж ги проявява спрямо жена. А обратното е в реда на нещата, понеже жената била по-слабия пол. Но тя е по-слаба (най-често) физически, а психологически може, и почти винаги, е по-силна (по-„тънка“, по-рафинирана)! Ако съпругата ми ме наругае, това оправдано ли е поради „слабостта“ на пола й – и как аз да си потърся правата? Ако хвана жена си да ми изневерява, и то на семейното ложе, нямам право да я шляпна (ах, какъв ужас и първобитност: 20% от българите не смятат плесницата за голям грях… и нашите социоложки са пред амок!)!? А какво? Да проведа с нея академична или богословска беседа за принципите на християнското семейство?
Парадоксът „БПЦ“. Аз не харесвам БПЦ, оядената попщина, загрижена за пари и имоти, гърбом към самотните майки, сираците и бездомните клошари, да не говорим за идейните ми разногласия. Значи ли това, че трябва да отхвърля тяхната позиция по Конвенцията? Само симпатичните хора ли винаги казват истината? Това, че не си падам по българския клир, не значи, че ако той изрече нещо разумно и здравословно за нацията, няма да го приветствам. Както и ако добропорядъчен човечец ми тръсне някоя опашата лъжа (защото е пийнал или иска да ме „опази“ от грозната правда) – мигар съм длъжен да му се доверя? Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел…
Парадоксът „Промени без промяна“. Еврофилите, които настояват, че трябва радикално да променим гледните си точки към човека като биологичен и социален вид, и не само „точките“ си (опорни), а съзнанието си, не позволяват на лидерите в БСП да променят мнението си (ако изобщо е било друго: все пак когато Кристиян Вигенин беше министър на външните работи, той отложи подписването на ИК). Това е страховитото обвинение против Нинова, с което я обливат разни десни интелектуалци, забравяйки, че интелигентният човек не трамбова на едно място, не повтаря като мантра едно и също и има правото, и дори задължението, когато се сблъска със солидни основания, да промени възгледа си по темата.
Парадоксът „Турция-Албания“. Защо те набързо приеха Конвенцията, а ние се опъваме? Ами в по-застойните страни я приемат по-лесно, защото при тях липсва критическата („опозиционна“) интелектуална маса (скепсис, роден от политиката на измами и лъжливи обещания) и защото така се открехва портичката към ЕС за тях (тактически ход). Този парадокс се въземва в абсурд, като си помислим, че тъкмо в страни, които имат най-голяма нужда от подобни конвенции – ислямските страни на Шериата, – никоя от многото съпруги на някой шейх не би дръзнала да се оплаче от него, макар да е част от робския му керван – за разлика от разглезените фенки на либералния феминизъм, които искат „всичко или нищо“.
Парадоксът на патосоциологията. Как да вярваме на социологическите манипулатори, след като една социоложка се нахвърли върху предложението за референдум, като в същото време наперено твърдеше, че 58 процента от българите са „за“ ИК. Защо тогава ви тресе този страх, госпожо! И още: аз имам 40 познати семейства и в нито едно тях няма насилие. Как се пръкнаха поръчковите статистики за „всяка трета българка насилена“ (обърнете внимание, че преди разгорещяването на страстите около ИК беше „всяка четвърта…“!), когато те са „резултат“ от телефонно „събеседване“, в което всяка интервюирана може да си хленчи до Бога и да лъжесвидетелства против истината? Или записващите с химикалка да изметнат думите й. Къде е презумпцията за невиновност (в случая на мъжа) до доказване (от съда) на противното? Стъкмистика за 30 сребърника… на българомразци.
Парадоксът „Sex vs. Gender“. Не може да се отрече, че всеки от двата биологични пола има (в традиционните обществени и културни нагласи и представи) свои социални характеристики („джендърни измерения“). Само че терминът gender е базиран върху двата sex-а (така пише в ОД), а нечия идентичност (ориентация) се основава на… gender-а (макар в българския превод да пише просто „пол“, което само по себе си не е грешка, защото самоидентификацията и ориентацията, дори „нестереотипните“, са по отношение на пола). Въпросът е трябва ли от ИК напълно да се изключи биологията като фактор. Ако един мъж пере, готви и плъзга ютията, той е мъж само като sex и жена като gender, така ли!? Това преднамерено „абстрахиране“ от конкретното и разтегливостта на „въображаемото“ не е новост: в официалните документи на ООН дори расата (етническата принадлежност) е дефинирана като въпрос на самоидентификация. Което значи, че един стопроцентов негър (ой, вече съм подсъден за „политнекоректност“!…) може да се самоопредели (самовъобрази) като ариец! А както каза в едно предаване проф. Даниел Вълчев, при такава широта на тълкуването може да се идентифицираме като… зебри – и да не плащаме данъци… В крайна сметка защо да се имаш за „инополов“, да е легитимно, а да се имаш за „иновидов“ – не?!
Парадоксът „Равенство на социалните полове“. Всъщност това не е парадокс, а направо contadictio in adjecto. Общата насоченост на ИК е да защитава жените от насилие. Вмъкването на транссексуалните в обсега й довежда до реална дискриминация. Излиза, че ИК защитава мъжете, които се възприемат като жени, а жените, които се мислят за мъже (т.е. тъкмо представителките на биологичния женски пол!) остават по-уязвими и… уязвени.
Парадаоксът „Местни – Пришълци“. В ИК ясно е постулирано, макар и само в чл. 4, п. 3, че мигрантите не може да бъдат дискриминирани заради тяхната религия и убеждения (пропускаме сексуалната ориентация). В същото време страната, която е приела ИК, е лишена от правото да аргументира един или друг казус, като се обосновава с вековно установените си традиции и култура (чл. 12, п. 5 и 42, п. 1, както и п. 89, 216 и др. от ОД). По тази причина ИК, съчинена уж да брани жените от насилие, бе безпомощна пред масовата гавра над жени и момичета в Западна Европа, щото… изнасилването било норма в културата на мигрантите! От тях не се иска да „изкоренят“ предразсъдъците си, но ние сме длъжни според чл. 12, п. 4, от ИК. (Допълнително разсъждение извън парадокса: има лоши и добри традиции – защо добрите да не са довод?)
Статистически парадокс. В Преамбюла на ИК се казва, че изводът за по-висок „стандарт“ на насилието над жени се основава върху „нарастващия корпус от съдебна практика на Европейския съд за правата на човека“, а в чл. 18, п. 4, се изисква предоставянето на услуги за жертвите да не „зависи от желанието на жертвата да подаде жалба или да свидетелства срещу извършителя“. Това очевидно ще ерозира или стесни „корпуса на съдебната практика“, който е единственият що-годе смислен критерий за точна и непреднамерена статистика по темата.
ВЪПРОСИ
Ако според ОД Истанбулската конвенция е приета: „… в контекста на преобладаващото неравенство между мъжете и жените“, което е вярно за света като цяло, дали е вярно за България? (Ако питате джендърските НПО-та – охо, и още как!)
Защо под „равнопоставеност между жените и мъжете“ се предпоставя, че тя означава само защита на „слабия“ пол и увеличаване на неговото „овластяване“ (термин от ИК)? Всеизвестен пример за обратна тяга: в 95% от случаите при развод децата се дават на майката (това не е ли „стереотипна роля“?!) – дори когато тя е виновна за разрухата на семейното гнездо и през цялото време на брака е загърбвала тъкмо майчинските си задължения?
След като чл. 48 забранява медиаторите и извънсъдебните споразумения, нима с това не се нагнетява домашното насилие, вместо да се потуши по един по-смислен, помирителен и деликатен начин?
Прави ли ИК разлика, и каква, между „стереотипен“ и „традиционен“? Тя очевидно разграничава (неясно как, понеже липсват дефинитивни отграничители) „сексуална ориентация“ от „идентичност, основана на пола/gender-а“)?!
По каква извратена логика, ако някоя джихадистка иска статут на бежанка и заяви, че в собствената си страна е подлагана на насилие заради това, че е жена, което, съотнесено към п. 53 от ОД, би трябвало да означава, че „джихадистката“ може да е мъж, който се обявява за жена (това би могло да се провери само практически от наш гей митничар или граничен полицай…), България трябва да я „обслужи“ (п. 311 от ОД)? Чия психоанализа е доказала, че транссексуалността е стопроцентово доказателство за миролюбие?
Неоспорим факт ли е, че защитата на ИК е богато осребрена, а опонентите й го правят от идеалистични подбуди? (Този въпрос е реторичен…)
Знае ли се какви средства се изливат в съответните фондации и НПО-та, които ги получават срещу изискването да „рекламират“ поне веднъж годишно в мас-медиумите насилието над жени в България (какъв оксиморон – „да рекламираш насилие“!)? След като това е международното условие за благоденствието на джендърките, не е ли подозрителна всяка тяхна статистика – насилена „целесъобразно“, направо смукана от лакираните им пръсти и – което ме вбесява! – позоряща страната ни – само и само за да се докаже нуждата от още иждивенски порции евро и долари?
Кой мъж в България малтретира жена по полов признак, сиреч само защото е жена (цитирам смешния чл. 3г в първата му част: „насилие над жените, основано на пола“ означава насилие, което е насочено срещу жена, защото тя е жена…“), а не защото тази жена е съгрешила или престъпила правата му?
В колко от страните, прегърнали ИК, след нейното ратифициране са приети закони, които разрешават еднополови бракове и осиновяване на деца от такива болни „съпружески/партньорски двойки (или тройки!)“?
Намалели ли са насилията след ратификацията? Или тя е приета с други подбуди? (Този въпрос всъщност има предрешен отговор: „насилието“ няма да намалее, защото ако НПО-тата отчетат подобна тенденция, ще намалеят и парите за тях!…)
Нужна ли ни е ИК, след като имаме Конституция; Закон за защита от дискриминация, че и Комисия за защита от дискриминация; Закон за равнопоставеност на жените и мъжете и Национален съвет по въпроса към МС, който е приел План за насърчаване на тази равнопоставеност; Семеен кодекс; Закон за закрила на детето; Закон за защита от домашното насилие – и те не чинят е пет инфлационни стотинки, понеже не се прилагат? Какво ново ще внесе в правораздаването ни ИК, освен нови съдебни органи, ново финансиране на НПО-та (според членове 8 и 9 – с пари от нашите отънели джобове) – и …дотам. Приемането й не е ли „изкуство за изкуството“, а най-вече „бизнес за бизнеса“? Крокодилските сълзи на Станишев за жените, попаднали в центровете за закрила след тормоз от техните съпрузи, няма ли да бъдат избърсани и без хартиената кърпичка „Истанбулската конвенция“, а с едно постановление за увеличаване броя на тези убежища, които са създадени и без толкова „необходимата“ конвейерна… извинете, конвенционна ратификация?
Залъгалка ли е, че може да защитаваме някакви свои позиции, при знайното условие че международните конвенции са НАД националните законодателства? (Пак – реторичен въпрос…)
Какви промени ВЕЧЕ е предложила и какви се кани да наложи в законодателството ни Работната група при Министерството на правосъдието?
И най-важният въпрос за ратифицирането на ИК: ОБЯСНИТЕЛНИЯТ ДОКЛАД КЪМ ИК НЕРАЗДЕЛНА ЧАСТ ОТ НЕЯ ЛИ Е, НЕГОВИТЕ РАЗПОРЕДБИ И ОПРЕДЕЛЕНИЯ ИМАТ ЛИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНА СИЛА ЗА СТРАНИТЕ, РАТИФИЦИРАЛИ КОНВЕНЦИЯТА? (Този въпрос трябваше да отправят от ГЕРБ към Конституционния съд – само че предполагаемият – с голяма вероятност – отговор не им върши работа…) Какъв информиран дебат за ратификацията на ИК ще водят партонародните ни представители, след като нямат достъп до български превод на този доклад?
Има данни, че на 7 април 2011 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа (СЕ) е погазил собствените си принципи и е приел ИК на бърза ръка, припряно, без гласуване.Самият Евросъюз още не я е ратифицирал! И още: СЕ и неговият генерален секретар вече нарушиха чл. 66, п. 2, в който се постулира, че групата за мониторинг (GREVIO) трябва да има състав, в който мъже и жени са равнопоставени: в момента „европейското Гестапо“, както наричат групата, се състои от 10 жени.
В п. 23 и п. 24 на Преамбюла на ОД са изброени десетките препоръки, резолюции и декларации на СЕ, които засягат насилието над жени и домашното насилие – от 2000 г. до сега те са повече от 30; ако бяха ефективни, би трябвало дори темата да е демоде.
И в края да припомня: ИК не е част от европейското право и България не е длъжна да я ратифицира.
Лични съждения:
Въпреки някои подводни камъчета (особено в чл. 3 и в чл. 4, п. 3) ИК сама по себе си не е свръхзаплаха за българското общество, макар да е напълно излишна при наличното българско законодателство; но ОД е смъртотворен за бъдещето на нацията ни. Канят ни да влезем през парадния вход на внушителното здание „Конвент“, но прекрачим ли прага, потъваме в мръсотия, смрад, а може би дори ни клъцват главиците с гилотина (марка „Обяснителна“).
Истинската (подмолна) цел на тази ИК е да постави в привилегировано положение спрямо Закона „различните“. Много добре го каза президентът Радев: „третият пол“ се превръща в „свещена крава“ (погледнете пак п. 87 от ОД, цитиран при последната лъжа на еврослагачите), а всички останали, ние – хетерочовеците – оставаме на дръвника… е, добре, на олтара на Закона с пълната му сила и без никакви изключения. Равноправие? Не-дискриминация? Напротив, ново неравноправие, нова дискриминация, нова пропаст.
Дори да приемем, че ИК е чудотворно юридическо постижение (а помоему тя не е по-лоша от много други „документи“ на европейските книжни плъхове), последствията й са гибелно непредвидими: никой не знае докъде ще стигнат нагаждачите у нас; ще почнат мониторинги, които ще ни извиват ръцете тъкмо за отношението към иначе неспоменатия в ИК „трети пол“ (който е вече между 30 и 60 „полове“!); ще се нароят още „правозащитни“ (по-скоро „себезащитни“) НПО-та, ориентирани към тематиката на ИК, а те – внимание! – в малка, шестмилионна България, сега са повече от 200!
Горд съм, че съм българин. Най-после виждам будни сънародници, които не приемат европейските директиви на вяра. Най-мръсната манипулация се извършва… от псевдодуховните водачи на нацията: те се срамуват от собствения си народ, наричат го „прост“, „невеж“ и като националсоциалистически прокурори са готови да си припомнят, че е „тъмен балкански субект“; в същото време цитират за свое оправдание написаното в ИК, че нейните джендър измерения са поведенски роли и характеристики, „които определено общество смята за подходящи за жените и мъжете“ – съвсем приемливо тълкуване. Но! Излиза, че „елитът“ е обществото, а народът е „маса“. Комунизъм, да. Но не сме ние комунистите. Защото е прокаран и един тънък трик: в училищата да се преподава материал, „съобразен с развиващите се възможности на учащите се“ (чл. 14, п. 1, от ИК). А кой ще определя „развитието“ – елитът! Дано поне е нашият, а не недосегаемите кръстници (или кръстоносци) на Страшния съд – GREVIO. (В скоби изразявам мнение, че съм против въвеждането и на „Вероучение“ още в детските градини; човек трябва да прави своя религиозен избор сам, със свободна воля, когато е съзрял за това, а не да му казват кое е добро и кое зло, преди да си има понятие от… тези понятия…)
Дълго и нагло лъганият българин проявява своя изконен инстинкт за самосъхранение… О, пардон, възвисеният европеец с юпитерско снизхождение ще ви каже, че инстинктът е нещо природно, а природата трябва да е с пренебрежение отхвърлена…
Всъщност освен подводните камъчета, за които намекнах в началото на тази част има и един огромен айсберг, заложен в замисъла, в самата „генетична тъкан“ на ОД към ИК, и той е, че, за Бога, ВСЕКИ МОЖЕ ДА СЕ ОБЯВИ ЗА КАКЪВТО СИ ИСКА!!
Затова…
Ако у нас се установи джендър статуквото, призовавам мъжете на България при следващата смяна на документите масово да се пишат „лесбийки“. Аз ще го направя: така хем ще съм специално защитен от Конвенцията като същество от женски род, хем ще правя любов с прекрасните представителки на нежния пол…

Източник: Поглед.инфо

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Кажете си мнението...