Adsense-top

Таксата за посещение при личен лекар не трябва да се увеличава, а да се премахне

Всеки работещ за минимална заплата в България през 2018 г. ще плати около 200 лв. задължителни здравни вноски. Те обаче няма да му осигурят достъп до системата на здравеопазване, освен ако не е готов да влезе в нея през кабинетите за Спешна помощ. Единственото, което ще получи, е отстъпка от цената на услугите на лекарите в доболничната и болнична помощ и потенциално – от цената на част от медикаментите.
За онези, които не могат да си позволят да доплащат, системата ще остане недостъпна независимо дали са осигурени или не. България е една от шепата страни, които рязко се отличават от консенсуса в ЕС, че цената за здравеопазването следва да се поема солидарно от обществото, вместо да се стоварва върху пациентите. Ефектът от липсата на такъв консенсус може да се види отвъд Атлантика – затънали в дългове болни и по-лоши от европейските здравни резултати на фона на двойно по-високи разходи (17.1% от БВП за 2014 г.).
У нас от джобовете на пациентите, отделно от задължителните вноски, за здраве се плащат 3.91% от БВП, при средно 1.69% за останалите страни в ЕС (за 2015 г.). Пациентите допринасят 47.67% от целия здравен бюджет, докато в останалите членки на общността средното ниво е 21.19%.
При положение, че България е самотен лидер в тези две негативни класации, звучат странно исканията, идващи от средите на личните лекари в последните седмици, за увеличение на таксата, която пациентите заплащат при тях. Не се говори за точна сума, но внушението е, че тя трябва да бъде обвързана с минималната заплата. До преди няколко години тази такса бе в размер на 1% от МРЗ и ако това правило се върне, тя ще нарастне от 2.9 до 5.1 лв.
На първо време, това ще означава, че здравната ни система вече се финансира на повече от 50% от джоба на пациента, т.е. че е повече пазарна, отколкото солидарна. Вторичните последствия от тази тенденция са доста по-притеснителни. Една система на здравна грижа, в която болниците са фирми, а личните лекари са задължени да се регистрират като еднолични търговци, променя начина, по който обществото гледа на конституционното право на достъпна медицинска грижа (чл. 52).
Макар деликатно и косвено, това променя и перспективата, от която лекарите гледат на себе си и своята обществена роля, както се вижда от по-долните свидетелства. Вижте дали ще успеете да доловите тази тънка особеност.
Да ограничим свръхпотреблението
“Децата са освободени от потребителска такса за сметка на лекарския труд. Колега, който има повече дечица в практиката си… може да си тръгне след края на работния ден уморен и с празен джоб. Да не получи нито една потребителска такса.” – обяснява пред bTV д-р Николай Брънзалов от Национално сдружение на общопрактикуващите лекари в България.
Когато водещият посочва, че макар да не е успял да събере никакви такси от децата, такъв лекар все пак получава фиксирана сума за всеки записан пациент, която е по-висока за дете или възрастен, лекарят е категоричен: “Няма сигурна сума… В един супермаркет дневният оборот печалба ли му е?”
След като не е успял да отличи педиатрията от търговията с хранителни стоки, д-р Брънзалов, вече в Bloomberg, акцентира и върху други групи хора, които не плащат такса, например инвалидите: “Те са освободени единствено за сметка на безплатния лекарски труд. Тоя, който го е измислил, той е искал да спечели електорат… но с едно популистко решение се нарежда лекарите да не взимат едни суми.”
Естествено, личните лекари получават допълнителни суми, ако се грижат за хора с увреждания, както и средства от здравната каса за хората, които плащат намалена такса, например пенсионерите. Проблемът е, че сумите понякога се бавят с месеци: “Това е сума, която постъпва от държавния бюджет през Министерство на финансите, Министерство на здравеопазването, оттам в здравната каса и оттам евентуално в разплащателните сметки на нашите фирми. Всичките лекари фактически сме регистрирани по търговския закон.”
„Децата не заплащат потребителска такса и искаме това да се промени. Родителите да заплащат поне минимална такса“, обяснява на свой ред д-р Георги Миндов, председател на общопрактикуващите лекари в София пред Bulgaria ON AIR. В друго свое участие, лекарят подчертава, че дори тази такса няма да е достатъчна за почти нищо, а основната ѝ цел е друга: “Това, което се опитваме да направим, е да намалим малко свръхпотреблението”.
Да насърчим свръхпотреблението
Когато потребителите купуват повече продукти, отколкото даден търговец предлага на пазара, най-логичното нещо е той да повиши цената, за да ограничи свръхпотреблението. Ако приложите същия принцип в здравеопазването, получавате родители, които се колебаят дали да заведат детето си на преглед, възрастни, които странят от здравна помощ, докато не стигнат до спешен център, и работещи бедни, които се лекуват сами, ако изобщо го правят. Получавате една провалена система, която в допълнение е и ненужно оскъпена, защото ограниченото потребление на здравни услуги подрива най-евтиното възможно лечение – онова преди да е настъпило каквото и да е усложнение. Трябва да насърчим свръхпотреблението на грижи, свързани с превенцията, ако искаме да ограничим опашките пред спешните центрове, хоспитализациите или болничните листове.
Един от основните белези за проблемното свръхпотребление са опашките пред кабинетите на личните лекари. Причината за тях обаче не са баби или майки, които не различават “неразположение от препиване от признаци на инфаркт”, както често се твърди, а административната система, която задължава пациентите да минат през такъв кабинет, ако искат да се възползват от здравна помощ. Ако личните лекари ще са единственият вход към здравната система (изключвам спешните центрове), то техният брой е крайно недостатъчен, поради ограниченото заплащане. Затова и те търсят механизми да покрият недостига, като се насочват по линията на най-ниското съпротивление към джобовете на хората, чиито здраве и живот зависят от тях.
Не можем да очакваме от лекарите, особено сега, когато са принудени да се препитават като търговци на здравни услуги, да се борят за изграждането справедлива обществена система на здравеопазване. Система, която да не се финансира от доплащанията на нуждаещите се, SMS-кампании или доброволния труд на лекари, а от адекватна данъчна политика, каквато има във всяка нормална европейска страна. За нейното (повторно) изграждане не можем да разчитаме на едно или друго съсловие, а само на значимо обществено движение, готово систематично да отстоява правото на достъпна здравна грижа за всеки. Усилието си струва – преди 70 години британците създадоха своята NHS, с която се гордеят и до днес.

Ивайло Атанасов, Барикада

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Кажете си мнението...