Adsense-top

Меркел дължи на Полша $48 млрд., започват дела в ЕС, на нас дължи $64 млрд., Бойко си трае...


Според съвременни изследвания на чужди автори Третият райх по време на войната е имал да ни дава 1,5 млрд. райхсмарки.

При това трябва да се има предвид, че задължението, формирано не само по спогодбите в периода 1941-1944 г., а заедно с това от преди войната, е по-голямо.

Нещо повече - парите се дължат от тогавашната държавна банка - "Райхсбанк", чийто пряк наследник в наши дни се явява "Дойчебанк".

Всъщност сериозно българско изследване върху точните суми, които ни е дължал

Третият райх в онези години, липсва. Има обаче различни изказвания на наши държавници от онази епоха, които дават някаква представа за реалните задължения.

От спогодбата, а и от споразумението между Българската народна банка (БНБ) и Главното управление на кредитните каси на Райха в Берлин става ясно, че "за да се предотвратят смущения в стопанския живот на България", двете страни се договарят БНБ да предоставя необходимите суми в левове за покриване нуждите на германските войски в България.

Предоставените левове ще се заверяват с тяхната равностойност в райхсмарки, пресметнато по курс 1 РМ = 32,50 лв. по сметката в райхсмарки, а съгласно споразумението сумите в левове, които трябва да се предоставят за нужди на германската войска, първоначално възлизат на около 500 млн. лева. При необходимост, след съгласуване с българското правителство, се допуска възможност да бъдат отпуснати и допълнителни суми. Вместо предвидените 500 млн. лв. обаче, от февруари 1941 г. до септември 1944 г. те изтеглят от БНБ 7,039 млрд. лв.

По този повод министърът на финансите Добри Божилов съобщава на министър-председателя Богдан Филов, че "исканията на суми за издръжка на германските войски в България постоянно се увеличават; за последното тримесечие те възлизат на 900 милиона, което за година би дало три милиарда и 600 милиона."

На 9 декември 1941 г. в свой коментар по задграничната станция "Христо Ботев" Вълко Червенков съобщава, че "Германия дължи на България 10 милиарда лева и че курсът на германската марка изкуствено е покачен на 39 лева".

В двата си коментара от 16 май 1942 г. по същото радио с красноречивите заглавия “БНБ и германският дълг” и “Дългът на Германия към България” Васил Коларов смята, че сумата на дълга "не ще е по-малка от 15 милиарда лева", а в коментара си "Разковничето на твърдите цени" е пресметнал, че тя далеч е надхвърлила 20 милиарда.

Издирените от Давид Коен финансови документи показват, че за времето от 1941 до 1944 г. германците изтеглят от БНБ общо 7 039 000 000 лв., а общото клирингово салдо с Германия към 9 септември 1944 г. възлиза на 23 641 456 540 лв.

В том 9 на академичното издание “История на България” се посочва, че към септември 1944 г. Германия натрупва задължения за колосалната сума от над 38 милиарда лв, от които към частни български лица 2 милиарда лв."

А според обвинението на т. нар. Народен съд. салдото в наша полза от райхсмарки е равно на 23,938 млрд. лева= В Окръжно №11 на Отечествения фронт от началото на 1945 г. се изнася още по-шокиращата цифра от 75 милиарда несъбираемо вземане от Германия и 15 милиарда дефицит.

Разбира се, споменаванията на тези космически цифри са свързани и с комунистическата пропаганда в онези години и затова не може да бъдем сигурни дали са верни, но от научни разработки на западни изследователи също можем да стигнем до заключение, че се касае наистина за огромен дълг.

Така например в научната публикация "Германските финанси през Втората световна война" на видния американски икономист Ричард Линдъм се посочва, че дългът на Третия райх към Царство България за военните години достига 1,5 млрд. райхсмарки.

"Пресмятането по сегашни цени на германския дълг към България не е лесно, но е абсолютно възможно, твърди финансистът доц. Банчо Банов. - Макар да съществуват и други способи, за да се добие актуална представа, най-добре е да се използва методът за

сравнение на валутите спрямо цената на златото в онези години и сега

И като се изчисли за тройунция, гарантирано ще добием реална представа за съвременната стойност."

Въпреки че има и по-коректни методи за сравнение, ако пресметнем предполагаемо по-реалистичната сума, изчислена от американския икономист Линдъм в долари (по курса от 1940 г. 1 райхсмарка се равнява на 2,5 US долара) се получават 3,750 млрд. долара. Стойността на тези пари в наши дни е наистина смайваща, тъй като през 2017 г. те се равняват на 64,668 млрд. долара или над 105 млрд. сегашни лева.

В тази връзка полското правителство например реши, че има право да поиска от Германия да изплати обезщетения за разрухата и страданията, причинени на страната от нацисткия режим по време на Втората световна война. Само загубата на частна и държавна собственост е оценена на 258 млрд. злоти, или приблизително 48,8 млрд. долара според обменния курс от август 1939 г. - последния, преди да избухне войната. Това е заключението на специална експертна комисия към Сейма - долната камара на полския парламент, съдържащо се в доклад на Бюрото за анализи поискан от депутата Аркадиуш Муларшчик от управляващата партия "Право и справедливост". Мнението на специалистите е, че съгласно международното право няма давност за подобни репарации, както и че "по време на войната Полша е понесла най-големи човешки и материални загуби относително цялото население и национално богатство".

Гърция също отново заговори, че Германия й дължи 270 милиарда евро.

По време на Втората световна война и Гърция изпита на гърба си нацистката окупация: от април 1941 до октомври 1945 г. са избити десетки хиляди гръцки евреи, а 100 000 души умират от глад. Нацистите разрушават около 100 000 къщи и жилища, изравняват със земята цели селища и избиват местното население. По време на окупацията цялата икономика и инфраструктурата на страната биват съсипани. Нацистите конфискуват и изнасят в чужбина гръцките суровини. Освен това през 1942 г. гръцката държава е била принудена да вземе заем от Германия в размер на 476 хил райхсмарки, който днес, според гръцките изчисления, възлиза на 10,3 млрд. евро.

И все пак има ли основания в наши дни и ние да поискаме поне някакви компенсации за тези задължения?

С този въпрос "168 часа" се обърна към историци и финансисти и получи доста разнообразни отговори.

Докато едни застъпват мнението, че с подписването на мирния договор в Париж през 1947 г. за нашата страна всичко е приключило, други смятат че поне хипотетично имаме основания да си поискаме своето.

Така според чл. 26, т. 4 на Парижкия мирен договор с България от 10 февруари 1947 г. страната ни е принудена да се откаже от претенции към Германия по отношение на "дългове, всякакви междудържавни претенции по отношение на сключени споразумения в течение на войната и всякакви претенции за загуба или вреда в резултат на войната."

"Нищо не можем да търсим по мое мнение, смята и историкът доц. д-р Георги Кокеров, защото всичко е приключило с Парижкия мирен договор от 10 февруари 1947 г. Според него всички задължения на чужди държави към България стават задължения към Съветския съюз и той си ги взема. Това важи и за довоенните дългове. Нямаме и морални основания, тъй като сме победени и всичко е решено. Не ни признават нищо, дори и фактът, че сме участвали в заключителната фаза и даваме 30 000 убити.

След това у нас Съветският съюз взема не само предприятията, които са германска собственост, но и българските. Цялата ни самолетна индустрия, заводите в Ловеч, Божурище и Казанлък и ги закарват като трофеи в Съветския съюз. След години пък ги връщат на България, като я карат да ги плати като нови.

Според мен и поляците не са прави да искат репарации, защото след Втората световна война си утрояват територията. Това малко ли е? Не е важно, че Сталин ги е натискал, а съществуващите международни договори."

Проблемът е, че макар на пръв поглед на мирната конференция след войната тези въпроси да са решени окончателно, има оставени "вратички" и за други тълкувания.

Истината е, че икономическите последици в онзи период са били разглеждани главно съобразно интересите на големите страни-победителки, а за по-малките е предвидено да решават за икономическите си отношения с Германия в един неуточнен по-късен период. Освен това трябва да се има предвид и фактът, че тогава Германия е била разделена на окупационни зони и на практика не е имала статут на самостоятелна държава по международното право. Още по-сложно става положението в годините след това, с разделянето на страната.

Въпреки че съветската окупационна зона наречена Германска демократична република не е призната от множество държави и не е приета за член на ООН, заради братското сътрудничество, СССР налага на сателитите си да се откажат от компенсации. Любопитното е, че именно това е причина например сегашните полски искания да бъдат формулирани с нова сила, тъй като според управляващите във Варшава споразуменията наложени под съветски диктат нямат стойност, тъй като са сключвани между марионетни режими и нямат правна стойност. Нито Полската народна република, нито ГДР са имали възможност да вземат самостоятелни решения.

А че тези клаузи подлежат на преразглеждане показва и Лондонското споразумение от 1953 г., на което допълнително се разглеждат въпросите за репарациите и дълговете на Германия. Протоколът подписан в британската столица е забележителен с това, че също оставя възможности за бъдещо разглеждане на тези въпроси. Интересното е, че по него те са оставени за уреждане за времето, когато "Германия ще се обедини".

Разбира се, в епохата на Студената война подобна клауза в Лондонския протокол е изглеждала само като добро пожелание, но на фона на съвременната ситуация всичко изглежда съвсем логично и също дава повод за размисъл.

"Много е трудно като държава да претендираме, тъй като сме били съюзници на Германия във войната и няма международна норма, която да я задължава да ни плати, коментира Йордан Василев, бивш университетски преподавател по стопанска история. - И доколкото зная никоя от страните, които тогава са били съюзници, като Унгария, Румъния и т. н. не са получили нищо. Но е възможно да речем някои фирми, които навремето са правили доставки за Германия, ако притежават документи, че са направили превода в стоки, а не им е изплатено в пари, по принцип да отправят такива искания.

Ясно е също, че е имало и голямо неравноправие.

Германците са смятали курса на райхсмарката

по 39 лева,

а в действителност той е бил наполовина. Освен това има сведения, не е доказано категорично, но е от сериозни източници, че германците са печатали български пари и с тях са плащали. И то в България е била печатната машина. Давали са ги като джобни пари на офицери и войници, а като оправдание пред българските власти са казвали: "Ние толкова много въоръжение и боеприпаси сме ви дали, а вие претендирате за някакви си кожи и тютюн там - част от въоръжението е било безвъзмездно."

Съгласно спогодбата "Нойбахер" през февруари 1941 г. Българската народна банка и Главното управление на кредитните каси на Райха в Берлин се договарят ние да кредитираме разходите по издръжката на германските войски в България.

Преди края на войната подобни искания са били невъзможни. Плахите опити от българска страна да се постави въпросът за ограбването германците се парират с обещания, че от тези плащания до голяма степен ще зависи чия ще бъде Македония след края на войната.

Освен това България губи още повече и плаща пропорционална част от дълга на Югославия към Германия, заради евентуалното връщане на Македония.

Източник: 24 часа, заглавието е на редакцията

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Кажете си мнението...