Adsense-top

Валентин Вацев: Подмяната на политическия елит е мегазадача за президента


Интервю на Десислава Пътева с Валентин Вацев, експерт по политически анализ, геополитика и международни отношения, преподавател по европеистика и политическа философия в Европейския колеж и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.
Господин Вацев, каква е Вашата оценка за първите няколко месеца от встъпването в длъжност на държавния глава Румен Радев, като се има предвид динамиката на политическия живот в България? Смятате ли, че скандалите, в които беше въвлечена неговата съпруга, влияят върху имиджа на президентската институция?
На път е да се оформи цяла тема, ориентирана към действията и бездействията на съпругата на Президента. Чувам съображения, мнения и оценки за това какво прави тя, как го прави и защо го прави. За мен това са видими белези на начало на медийна кампания. Разбира се, в наше време в политическия живот не може без медийни кампании. Но съм леко неспокоен, защото авторът и финансистът на медийната кампания задават целите, както във всички други случаи. 
Струва ми се, че уважаемата госпожа – съпругата на Президента, се опитва да играе роля, която не е написана. Това очевидно е вярно за онази част на света, в която все още действат, и винаги ще действат, правилата на източноправославната политическа култура. Тези правила не разрешават наличието на „първа дама” – просто няма такава роля. И в континентална Европа президентите имат съпруги, но и те не са първи дами. Държавните протоколи не предвиждат наличието на първи дами. Практиката да се уважава и да се зачита първата дама, да се посочва и да бъде известна, е американска практика. Според мен някои ще прегърнат тази практика и ще се опитат да я имплементират в България, просто защото е американска.
По същата логика някои българи се опитват да слушат националния химн на България с ръка върху сърцето, защото в Америка това е прието. Но тези хора не знаят защо това е така. Поставянето на ръката върху сърцето по време на химна е част от американския държавен ритуал, който има своите корени, своята история и своите особености. Това не е български ритуал. По същия начин не е български, не е православен и дори не е континентално-европейски ритуалът в държавния протокол да се счита „първа дама”. Опитах се да разбера откъде идва американската идея за първа дама. Струва ми се, че влиянието тръгва от Британските острови към останалите част на англосаксонския свят.
Мисля, че когато начело на Британската империя застава една млада жена – Нейно Величество Елизабет II, британският държавен елит се е видял принуден да помисли какво да прави с нейния съпруг, тоест с бащата на нейните деца. Разбира се, той е взел званието принц консорт и е уважавана фигура, но не е прието да се изказва по всички въпроси. Случвало се е няколко пъти, когато британският принц консорт се е изказвал по различни важни въпроси, в британския политически печат сравнително рязко да му се напомня, че е добре да се изказва само по проблемите на конните състезания и глобалното затопляне, а най-добре е да мълчи. Той е един възрастен, опитен, очевидно много умен човек. Въпросният ритуал, изглежда, е накроен съобразно неговите предпочитания. Така Британската империя е решила въпроса, а сега Британското кралство се радва на решен въпрос. Но, както виждате, това е англосаксонска традиция – тя не ни касае с нищо. И ако ще възприемаме англосаксонски традиции, можем да помислим дали да не направим дясно движение на автомобилите, за да бъде ясно, че по душа сме англо-сакси.
С други думи, ако говорим сериозно, уважаемата госпожа – съпругата на Президента, не бива да вярва на онези, които ѝ внушават, че е първа дама. Тя не е първа дама, тя е съпруга на Президента. Това също е социална, твърде отговорна роля с огромно значение. По аналогия, в пиесата на Шекспир „Хамлет” има роля за бащата на Хамлет, ролята за майката на Хамлет, за чичото на Хамлет, но няма роля за брат на Хамлет. Актьори биха се намерили, ако имаше роля брат на Хамлет, но такава няма. 
Кой смятате, че е стратегът, който дърпа конците в медийната кампания, за която споменахте? Кои са целите, които се преследват?
Не бих могъл да кажа, не вярвам някой да може, а и е твърде рано – медийната кампания едва сега започва. Според мен някакви медийни технолози, които са в сенчестите ъгли на българския политически живот, радостно потриват ръце и вече кроят какво да направят с уважаемата госпожа. Няма нищо по-лесно от това да окепазиш държавен служител, използвайки действията на неговите близки. Напомням, че със Сергей Станишев се случи същото. При това жена му, Моника, беше – и е – една много отговорна, сдържана и опитна жена.
Искате да кажете, че тази атака не е насочена директно срещу госпожа Радева, а е опит да се навреди на Президента? 
Нямам информация, нямам никакви позитивни данни, но виждам белезите на зародила се, набираща скорост публична кампания, която цели да въздейства върху дейността на българския Президент. Този тип медийно-политически процедури не са трудни за извършване, те дори не са много скъпи. Абсолютно всяка дума и всяко действие на съпругата на Президента подлежи на интерпретация. Тази интерпретация, както разбирате, е в ръцете на интерпретатора.
Влиза ли в правомощията на съпругата на Президента, която държавният глава определя „като прям, открит и честен човек”, да използва социалните мрежи като трибуна, за да изразява своите лични позиции по наболели обществени проблеми? Не би ли следвало тя да бъде значително по-премерена в публичните си изказвания?
Уважаемата госпожа – съпругата на Президента, няма място във Фейсбук, тя не бива да се появява там. Здравият разум и добрият тон разрешават да се появява на приеми до съпруга си, тъй като тя е лична, хубава жена – просто украсява пейзажа с присъствието си и нищо повече. Вижте колко елегантно и просто се решават тези въпроси в нашата част на света. Госпожа Меркел, която безспорно е първото лице в германския държавно-политически живот, е омъжена, но много малко хора знаят кой е съпругът ѝ и са го виждали. Путин, който също не е човек без значение, навремето беше женен и светът знаеше, че има съпруга. После светът научи, че вече няма съпруга, нищо друго. Да, не съм длъжен да вярвам, че той се е развел. Но от гледна точка на държавно-политическия живот, от гледна точка на държавния протокол на Русия, той няма съпруга. Опитаха се съвсем елементарно, примитивно и пошло, на слугинско ниво, да му пришият някаква история с някаква хубавица, но не се получи.
Колкото по-отговорен държавен служител си, толкова по-удобно е да не отговаряш за държанието на някоя жена, та била тя и хубавица, каквато е съпругата на нашия Президент. Нека да ви дам пример с мощната, класическа, византийска традиция. Византийските императори са имали съпруги, много често те са били умни, влиятелни, властни жени, но не са били на сцената. За мен най-доброто решение на въпроса за съпругата на държавния ръководител е онова решение, което взе най-успешният български политик в 20 век – Тодор Живков. Разбирам, че Вашите читатели ще настръхнат в този момент. Да, той не е извън критиката, не е извън моята критика и извън критиката на историята. Предполагам, че откакто се е споминал, дава обяснения там, където трябва. Но той имаше съпруга и никой не я виждаше. Знаеше се, че тя е уважавана и влиятелна, но не беше видима.
Идеята, че всичко от живота на държавния глава трябва да бъде прозрачно, е пошла, либерална идея, зад която стоят интересите на жълтата преса, на папараците и на медийния бизнес. Президентът има право на частен живот и никой около него няма право да нарушава желязното правило на модерното общество. То гласи, че между частния и публичния живот има непреодолима линия. Частният живот на Президента, както и частният живот на всеки друг човек, не е публична реалност. Публичен факт е, че той е женен, но нищо повече, тоест трябва да бъде уважено правото на този човек, та бил той и президент. Просто медиите трябва да свикнат с идеята, че има сенчести места в живота на хората, било то и публични личности, които не трябва да се пипат. А когато пипат, им късат ръцете. В Русия това се случи с няколко журналисти, които бяха започнали да измислят сюжети около държавния глава. Просто добрият тон, здравият разум, културата и възпитанието диктуват да бъде оставен на мира частният живот на държавния глава.
Второ, още по-важно, е, че държавният глава на България не е власт и няма власт. Държавният глава на България не е нито изпълнителна, нито съдебна, нито законодателна власт. Ако се запитаме какво е политологическото съдържание на позицията на българския президент в държавно-управленската машина, той е, или би могъл да бъде, „господар на дискурса”. Ако пожелае, макар да не е лесно. С правото си да се обръща към обществото и да интерпретира, а това право му е закрепено конституционно, той може да играе огромна роля. Казано вече на един по-свободен политологически език, българският президент, без да е власт, е притежател, или може да бъде притежател, на огромен символен капитал.
Някои от българските президенти бяха с по-голям символен капитал, други – с по-малък, а някои изобщо нямаха символен капитал. Имам предвид Плевнелиев, който удари дъното откъм символен капитал. Стигна се дотам, когато се появяваше публично, обществото да се смее. Той работеше като човек, който развеселява обществения живот с появата си и с думите си. Обичах да го слушам, защото винаги очаквах да чуя нещо смешно, а той всеки път оправдаваше моите очаквания. Но имаше и президенти с реален символен капитал. Петър Стоянов беше такъв. Това може да се каже от всеки, който уважава фактите. Не съм поддръжник и никога не съм бил поддръжник на Петър Стоянов, но той имаше реален символен капитал. Той умееше да го увеличава и да го пази.
Носител ли е на такъв символен капитал настоящият държавен глава на фона на досегашните президенти, за някои от които имахме усещането, че са марионетки, които обслужват чужди интереси? Самият Радев, преди да стане държавен глава, заяви, че осезаемо губим суверенитет и че тази тенденцията продължава години наред.
Досега вече трябваше да има видим, значим символен капитал. Казвам това откровено и внимателно. Ролята на президента е да упражнява символния си капитал в обществена полза. Институцията е скроена така, че по-скоро – парадоксално – попада към медиите. Българският държавен глава е господар на дискурса, той е човекът, който задава камертонните смисли. Той е човекът, който работи в изключително деликатната сфера на символиката. Това са тези почти невидими, почти неосезаеми реалии, които обаче определят страшно много неща в обществения живот.
Фактът, че не е бил обвързан с конкретни политически партии и техните лобистки практики, както и това, че наложи вето на закона за концесиите например, не му ли донесе такъв символен капитал?
Българският президент няма право на вето. Вето означава „забранявам”. Това е практика от времената на Римската империя. Когато българският президент наложи вето, това означава, че ще стане малко по-късно, до две-три седмици. Умните президенти на България знаят това. Американският президент има право на вето, което означава, че когато той каже, че нещо няма да стане, то не става – нито в тази действителност, нито във всички други паралелни действителности. Истинското вето означава вечна забрана на нещо. Българският президент има пискюл на мястото на ветото. Друг е въпросът дали му трябва вето. Не съм сигурен, че му трябва.
Той може да предава смисловия капитал, може да го увеличава, може и да го намалява, което би било крайно нежелателно. Но от тази гледна точка, казано в скоби, трябва да се съди и активността на неговата съпруга – дали със своята активност тя увеличава, или намалява смисловия капитал на съпруга си. Но мисля, че трябва да спрем да се занимаваме с президентската съпруга, а да видим Президента – и то не като личност, а като институция, защото институцията е важна.
В едно интервю казвате, че отношението на Русия към България е персонализирано. До каква степен може Радев да играе роля в сближаването на отношенията между двете страни, особено що се отнася до сътрудничеството в сферата на енергетиката, в изграждането на по-стабилни търговско-икономически връзки, имайки предвид, че в Кремъл гледат премиера Бойко Борисов изпод вежди?
Първо, в Кремъл е прието отношението към другите държавни глави да се персонализира малко повече, отколкото аз бих одобрил. Но, разбира се, няма никакво значение какво одобрявам аз. Това е стил на руската политика. Загадка е защо това е така. Това е исторически проблем, няма да Ви връщам 400 години назад в историята. Второ, наистина в Кремъл се отнасят към Борисов със странна смесица между търпение, неприемане и критицизъм. Отношението към него не е отрицателно, но не е и особено доверително. Борисов не успя да стане любимец в Кремъл. Разбира се, не твърдя, че е длъжен да става. Той има други задачи.
В тази светлина Вашият въпрос има голям смисъл. Възможно ли е българският президент, в случая господин Радев, да повлияе в българо-руските отношения? Отговорът е: категорично „да”, възможно е. Но това се прави само от позицията на държател на главния символен капитал на обществото, но не съм сигурен, че той я има, поне засега. Според мен той изостава именно в това отношение. На този етап той вече трябваше по-осъзнато да управлява това, за което аз говоря. В никакъв случай не съм негов критик. Можете да приемете това, като нещо, казано с въздишка. За съжаление, там има много неща, които още не са свършени. И то не само заради това, че има да разрешава задачата с Русия. Не, просто държавният глава трябва да се осъзнава като държател на огромен символен капитал, да го употребява съзнателно, да го регулира, да го насочва. Това не е област, в която днешният Президент на България има големи успехи досега.
На какво се дължи това забавяне? Какви са препятствията пред Румен Радев в това отношение?
Има едно старо театрално правило, което всъщност е политическо – ролята на царя се играе от обкръжението му. Предполагам, че и ролята на президента до голяма степен се играе от неговото обкръжение. Противник съм на това да се ровим в душата на човека. Приемам, че той е такъв, какъвто е, даже не обсъждам този въпрос. Но може би конфигурацията на неговите сътрудници е такава, че не му помага в достатъчна степен в концентрацията на този символен капитал. Но от друга страна, си давам сметка, че да изградиш работеща президентска административна структура, е една от най-трудните задачи. Главният провал на Бойко Борисов е точно това – той така и не направи един смислен, нормален, работен, перспективен екип. Борисов е гол като пушка. До него има някакви женоря, които тичат нагоре-надолу, клокочат, веселят публиката, а Борисов трябва да се оправя сам.
Това, че Борисов не разполага с добър екип, не е ли умишлено? Третото му правителство не разчита ли по-скоро на доверени лица, които изпълняват онова, което им спусне той самият, а не на експерти?
Борисов има нужда от десетина-двайсет работещи, отговорни служители, на които той да може да се довери. Да може да си вземе поне три дни отпуск и да не звъни на всеки два часа оттам, където е, за да проверява какво става в къщата му. Борисов така и не направи работещ екип, което има връзка с това, че при него няма работеща идейно-политическа структура, а има доверени бъдита и хиперкомпенсирани женоря, които не правят нищо. Според мен има връзка между тази неприятна реалност и фактът, че Борисов вече трети път прави политически аборт. Той е като жена, която забременява сравнително лесно, но не изнася плода. Колко пъти Борисов помята политически!? Нормално е човек да разчита на лица, на които има доверие. Всички ние постъпваме така – работим с хора, на които имаме доверие. Но тънкостта на високите управленски постове е да имаш хора, които не познаваш, и пак да им имаш доверие.
Може този феномен да бъде разчетен като една от причините за краха на българския политически модел, за който не само Вие, но и редица други експерти говорят?
Причините са много по-дълбоки, а това е по-скоро ядната, нервната страна. Помня, че навремето един български министър-председател се провали, защото нямаше откъде да покани сътрудници. Тръгна да ги събира от разни странни места. Накрая се получи кадрова манджа с грозде. Затова, впрочем, е толкова удобно да завършиш британско аристократично училище, например „Итън”. Когато животът те докара дотам да правиш правителство, можеш да извадиш телефонния си бележник и поканиш съучениците ти да ти помогнат. Очевидно, в България това не може да се случи.
Да оставим Борисов. Президентът все още няма работеща концепция за концентрация на символен капитал. Грубо казано – неговата антена все още не излъчва полезен сигнал. А работата е там, че в обществения живот няма нищо неинтерпретирано. Ако неговото поведение не е автоинтерпретативно, както се казва в теорията, непременно ще се намери кой да го интерпретира. Ролята му изисква той да бъде господар на интерпретацията, да бъде смислов режисьор. От него се очакваше вече да е започнал да произвежда дневния ред на обществото. Не да го налага, а да го произвежда умно, интелигентно, дългосрочно и стратегически.
Не съм спрял да се надявам, че ще започне да го прави. И когато вече всичко това не е налице, няколко весели изказвания на съпругата му, могат да запълнят вакуума и да се получи точно това, което не бива да става. Но няма да се уморя да повтарям, проблемът не е в съпругата на Президента. Тя е просто една хубава булка – дай, Боже, всекиму. Тук дори няма тема за обсъждане. Истинската тема е дали българският Президент прави това, което неговата роля изисква.
Чух, че е поканил руският президент Путин. Това е добре, но е още по-важно, че Путин е приел. Защото в България има и други хора, които канят президента. Наскоро се шегувах, че това да каним руският президент в България е на път да се превърне в национален спорт. Все пак този, на който най-приляга да го покани, е българският президент или министър-председателят. В краен случай българският духовен глава – Патриархът, също има основание. Ако желае, има начин да го покани. Руският президент има особеността да се вслушва в мнението на Светата православна църква, той много внимава с нея.
Радев е поканил Путин – само по себе си това е добре. Но всичко това има смисъл в рамките само на една премислена, далекосрочна стратегическа концепция за развитие на положението на България в днешната глобална, геополитическа европейска и балканска ситуация. Такива покани се отправят, когато вече имаш яснота в главата си по основните геополитически въпроси на страната. От това, че е отправена такава покана, както и че тя е приета, мога да направя само извода, че все пак е мислено. Както се казва, надявам се, че знаят какво правят.
Това, че един президент ще дойде на гости, било то и Путин, който съвсем не е средният президент, е хубаво. Но това не отменя голямата, дългосрочната, стратегическа задача на българския президент. В случая това е господин Радев, към когото аз се отнасям уважително и дори с лека, задочна симпатия – дори само затова, че не издава неприлични звуци като своя предходник. Съгласете се, това никак не е малко. Но важното е дали той има яснота, дали е изградил система от понятия за това как да управлява обществения дискурс, защото той е господар на Смисъла. Той не е власт, но в някои отношения е повече от власт – така, както медиите не са власт, но могат да управляват властта, да я свалят, да я вдигат, да я насочват. Разбира се, президентът не е медия. Но ситуацията, в която е поставен – да отговаря за окончателните смисли, го товари с огромна отговорност. Бих искал да знам дали той прави нещо в тази насока. Второ, разполага ли с действително работещ екип? Познавам някои от хората в неговия екип – и те са ми откровено симпатични, но това пък, от друга страна, няма никакво значение. Те вършат ли това, което трябва? Това е проблематиката около българския Президент.
Възможно ли е в обозримо бъдеще държавният глава да участва в подмяната на българския политически елит, на което Вие самият се надявате, както и да обособи властови център?
Това е, така да се каже, мегазадача. Това е стратегически, исторически хоризонт, за който само се осмелявам да мечтая, и то не всеки ден. В моменти на най-разюздано фантазиране, си въобразявам как българският Президент играе ключова роля в подмяната на българския национален културно-политически и управленски елит. Това са неща, които е лесно да се говорят и е трудно да се направят. Руският президент Путин успя да направи точно това. А не по-малко властният, и не по-малко ярък, американски президент очевидно не успява да го направи. Точно обратното, очаквам до края на годината точно американският елит да счупи гръбнака на американския президент. Така че тези неща винаги се правят с Божията помощ и само тогава, когато е възможно да се случи.
На няколко пъти вече мечтая публично и на глас за това как българският Президент играе своята роля в подмяната на елита, а това е задачата на задачите на днешния български обществено-политически живот. Но на този етап той по-скоро трябва да научи за какво служат копчетата по бюрото му, за какво са лостовете и педалите отдолу. Ако направим една смела аналогия между бюрото на Президента и кабината на самолета изтребител, на неговото бюро днес има много повече копчета, индикатори, лампички и лостове за управление. Въпросът е дали ги вижда, дали правилно разчита показанията на уредите, дали се ориентира в картата – това не е пилотска карта, а е доста по-сложна. Очаквам сега да решава задачите, които трябва се свършат тази година. А подмяната на елита – о, да, това би било великолепно, но е мегазадача. Ако всичко върви успешно днес, той ще стигне до този етап.
Съвсем друг въпрос е дали може там да се обособи властови център. Отговорът ми е, че може, а коментарът ми е: И защо му трябва? Разбира се, бъдещето не е съвсем ясно. Ако в близко бъдеще видим в медиите снимка на Президента и експремиера Сакскобургготски, задълбочени в сериозен държавнически разговор, тогава можем да си позволим и някои предчувствия...
Имаше един български президент, който се опита да конвертира политическия капитал, който беше натрупал по време на двата си последователни мандата. Идеята беше да се конвертира онзи политически капитал в партиен капитал. Вие сте свидетел, че този опит завърши с патетичен крах. Този президент, опитвайки се да стане партийно-политическа фигура, се провали някак тържествено-мраморно. И това не беше трудно да се предположи от самото начало.
Политическият капитал на президентската институция никога не е достатъчен за партиен живот. Този капитал е предназначен не за партийния живот, а за държавно-управленския живот. Надявам се, че обкръжението на президента ще му съобщи, че това е безсмислено, ако му хрумне такава идея. По-вероятно е да не му хрумне. Здравият разум за неговата ситуация не изисква от него такива неща. Той разполага именно с тези лостове на управление, за които преди малко се питах дали вижда и дали добре разчита индикаторите по бюрото си, които му дават много повече възможности от това да прави политически „център”. Нека политически център да прави Христо Иванов, или Яне Янев – имаше такъв. В България е пълно с мераклии да правят политически центрове. Да са живи и здрави. А Президентът има други задачи, ако се отнася сериозно към работата си, разбира се.

Източник: A-specto